Skip to content

В издирване на себе си

ноември 27, 2016

Следобед на 24.11.2016 година направих поредната си разходка по Белоградчишките скали, за да търся ритуални кладенци. Правя един албум с всички изкуствени изсичания по скалите, които намеря, и най-съществената част в него са ритуалните кладенци, защото са многобройни.

Около Лепенишката звездна карта и над пещерата Лепеница попаднах на следния кладенец:

172

Около него има изсечен надпис – това е фамилното име на някого. Докато бях там, не можах да го разчета. Въртеше ми се нещо като РТИНОВ, но ми се видя много странно име и не се занимавах повече.

Прибрах се и качих снимките в албума. На другия ден мой приятел попита за името, отговорих, че не съм успял да го прочета. После друг приятел направи опит за разчитане, но най-накрая трети каза, че според него пише следното Л. Перхинов или нещо подобно.

И тогава ми светна – около ритуалния кладенец пише Белперчинов – фамилното име на пра-прадядо ми Иван Белперчинов.

Някога, той е бил много богат, влиятелен и е бил собственик на всички земи около Лепеница, които после продал евтино, практически раздал, на хората от родното му село Върбово. Но ето как се стигнало до тоя момент.

Иван бил роден някъде около 1840 година в бедно семейство, където не можели да го отглеждат, и го дали в семейство от рода Белперчинови. И там не били особено богати и Иван работел като говедар – водел говедата на паша. Пък пашата на животните се случвала в гламите – огромни варовикови възвишения, които изграждат южната стена на Белоградчишкия разлом. От другата страна на гламите са Белоградчишките скали.

С това той е имал възможност да прекарва много време по гламите. Те са много важно място, което ще стане ясно постепенно. Тук ще кажа, че първият ми блог на магурска тематика http://www.kikowsky.blog.bg започва именно със статии за гламите и разлома. Ето първата:

Белоградчишкият разлом се е образувал с издигането на Стара планина. Това е накарало утаечните скали (варовиците), които са били дъното на някогашно море, да се разцепят и изпод тях са се подали Белоградчишките скали. Той е дълъг над 60 км и е широк до 11 км. Само най-общо споменавам геофизическите му особености, защото за тях може да се прочете много повече от други места.

На снимката долу съм показал най-интересните му части. Със зелено съм оградил Рабишкото езеро и хълма на пещера „Магура“. Виолетовата линия обгражда основните Белоградчишки скали, които иначе се разпростират на повече от 30 км, но по-голяма част от тях се намират в заградената област. Червената линия е пусната паралелно на южната стена на разлома.

 

 

За всеки от тези обекти смятам да пиша по-обстойно в отделни постинги. Тук искам само да ги „въведа като понятия“, да покажа колко близо се намират един до друг и, че несъмнено са част от една много интересна и особена система.

Снимката отдолу показва поглед към разлома по дължината му. В лявата страна, подчертани с червена линия, са Белоградчик и варовиковият хълм с връх Венеца, който представлява северната стена на разлома. От дясната страна е южната стена. Местните наричаме тези варовикови хълмове „глами“. Със зелената линия е показана гламата, на която се намира връх Ведерник. Със синята линия е показана Върбовската глама (намира се до село Върбово). Най-високата й точка е Студени връх. На тази глама са разположени най-интересните обекти от всичките глами. По-нататък в същата редица следват още няколко на брой глами, като всичките имат идентична конфигурация. Между двете стени е самият разлом, който прилича на голяма долина.

 

 

На следващата снимка със зелено е показана южната стена, с червено – северната и със синьо – Рабишкото езеро и хълма на пещерата Магура.

 

Нека не изглежда затъпяващо и досадно, че обръщам толкова голямо внимание на взаимното разположение, но за следящите постингите после бъде много по-интересно, отколкото ако не го бях направил.

 

Тогава нямах ясна представа защо започвам с гламите и разлома, но гледано от днешната дата те са реалното начало на цялата история и не само на моята.

Аз също много обичам да ходя по гламите и съм ги изкачвал десетки пъти. Натам ме теглеше някакво несъзнателно, но много силно желание. С това съм повтарял пътя на Иван Белперчинов, който в голяма степен се оказва собствения ми път.

По-конкретно, от гламите е интересна Върбовката глама – хълмът, който се намира на север от Върбово:

Най-голям интерес от южната страна на Белоградчишкия разлом представлява Върбовската глама, която в общия си вид е показана на снимката отдолу.

 

 

Голямото й значение се дължи на три много особени обекта, разположени върху нея. Преди да пиша за тях, искам да кажа че върху гламата има и два много особени дола, които на снимката се виждат централно. В бъдеще ще покажа и снимки от тях, както и ще разкажа допълнително. Но сега искам само да спомена, че по протежение на левия дол се намират множество високи „обелиски“ – големи изправени камъни, някои от които с доста човешка форма, както и огънати „огледала“ – големи повърхности с много правилна форма. Доловете играят роля при насочването и трансформирането на различни енергии, като всяка форма дава своя принос към процеса. В долния край на левия дол има топъл извор.

На снимката отдолу е показан изглед към източната част на гламата. С червено е оградено Градището, с зелено – Кръгът и със синьо – Портата.

 

 

Градището представлява пояс с формата на полукръг от натрупани камъни, които обаче не са редени в зид. Въпреки това те не са безразборно натрупани, а в по-голямта си част напречното сечение е равностранен трапец. В последната една трета каменният пояс изтънява и напречното сечение се разваля. В долния му край личи как са правени опити камъните да бъдат наредени в прав зид, но силите са били недостатъчни, за да се направи това, или начинанието се е оказало безсмислено.

За Градището се твърди, че е било римско фортификационно съоръжение – укрепление с наблюдателна цел. Действително, при ясно време от него има видимост към всички пътища в района (строените някога римски пътища са все още запазени и минават в близост до Градището). Мъглите, обаче, не са редки и в почти всички случаи обхващат и този обект, т.е. доста често набюдението е невъзможно. Освен това, за да се стигне от селото до мястото, отнема 40 мин доста уморително изкачване. Снабдяването с продукти би било доста трудно. Слизането също е много неприятно.

Градището действително е било използвано като наблюдателно укрепление от Римската империя, но не е построено от нея, а е заварено. Изобщо, предназначението му е било съвсем различно. На място е очевидно, че най-голямо значение при него има полукръглата му форма. В магиите символите имат огромно значение, като кръговете често се използват за изолиране от нежелани въздействия или за концентриране на силата. Моето лично убеждение е, че е строено, за да се използва за магьосничество или за нуждите на някаква древна наука, но не мога да кажа колко отдавна. При всички положения – много отдавна.

То се намира срещу кръга, който е част от инструмент за сътворение. Големите му размери подсказват, че е служело за концентрация на огромни сили, т.е. използвалите го магьосници са били наистина могъщи.

Малко вляво и под кръга е разположена правоъгълна площадка с размери около 80 м на 20 м. Тя е изградена върху предварително почистени грамадни варовикови плочи. Самата площадка е излята от нещо като асфалт или бетон – дребни камъчета, споени от някакво циментоподобно вещество, като са останали множество пори. На много места площадката е разрушена от дъжда и личи, че е много древна. При всички положения не е с естествен произход, на други места по гламите не съм срещал нищо подобно, а и личи, че първоначалната и форма е била твърде правилна.

На вертикалната стена срещу Кръга се намира Портата. Тя е като отвор в стената, през който може да се мине. Тя също има роля в този комплекс, но досега не ми е станало ясно каква точно е тя. Портата е един фуниевиден сипей, преграден с каменна стена със сложна ребреста форма, която има отвор по средата си. Самата стена не е монолитна, а е изградена от камъни колкото юмрук и по-малки, които не са слепени с някакво вещество, а са така деформирани, че между тях почти не са останали пролуки. Ясно личи, че за тази преграда е бил използван кофраж, а камъните са били подложени на особено въздействие, което ги е „размекнало“ за някакво време.

Кръгът е най-очарователната структура от посочените. Много хора не успяват да го видят, дори да им се показва, а от случайно минаващите никой не го е виждал. Майка ми ги е видяла първо в съня си, а след това ни го показа и на останалите.

Едната му половина се намира в гората и там, по окръжността му, дърветата липсват или клоните им са изсъхнали, така че се получава светла линия. Другата половина на кръга се намира на чисто място, като окръжността е изчертана от храсти и дървета.

Кръгът е неизменно там, но има способността да се променя за дни. Затъмнява се и се изсветлява, линиите се удебеляват и изтъняват. Понякога си променя и цвета. Всичко това става много бързо. Понякога по един или няколко дни е мъгливо и то винаги и около него, та не се вижда. После, като се покаже, е променен. На места са се появили нови растения, а на други са изчезнали. Имам само догадки как така растенията се материализират и дематериализират.

Ходил съм определен брой пъти на кръга. Много силно впечатление ми правят храстите и дърветата, които са разположени по граничните линии. Откъм тъмната страна растението е здраво и зелено. Само клоните му, които се подават в светлата страна са изсъхнали. Някои си личи, че са сухи от години. Но други са като хербаризирани – изсъхнали направо с листата по тях, без клонът да е прекършен или наранен. Убеден съм, че особено по контурите са завихрят силни енергии, които могат да дават живот, но и да го отнемат. На моменти съм ги изпитвал.

Има голямо значение в каква посока ще върви човек. Движението обратно на часовниковата стрелка може да доведе до тежки и продължителни неразположения (предполагам и до смърт). В обратната посока ефектите са благоприятни. Получавал съм наранявания там, но болката е съвсем кратка и слаба, а зарастването и оздравяването са много бързи.

 

Тогава само тези обекти ми бяха известни, но има и още, които се разкриха по-късно.

По някое време Иван Белперчинов започнал да забогатява, да бъде силно уважаван и се превърнал в това, с което бил запомнен – нещо като справедлив и мъдър господар и благодетел на целия район. Съселяните му твърдели, че докато обикалял с говедата, намерил съкровище. Те имали предвид злато, имане. С майка ми сме на друго мнение – че е намерил познание и, може би, покровители. И то именно на гламите, ама това ще се разкрие едно по едно.

В следващата публикация, отново една от първите ми, става дума за Третия дол на тази глама, както и за прабаба ми Тодора – дъщеря на Иван Белперчинов:

Тези варовикови хълмове в нашия край се наричат глами. В далечното минало са били дъно на море, където са се образували от натрупването на утайки. По-късно, при надигането на Стара планина, земната кора се нагъва и разпуква. Белоградчишкият разлом е резултат от разкъсване на земната кора по времето на това издигане. Върбовската глама е част от южната стена на разлома.
По гламите има множество долове. Повечето от тях си личи, че са формирани при строшаване и разместване на самата плоча на гламата. Но не бих могъл да кажа същото и за този дол, който ви показвам. При него и двете страни са останали на едно ниво, което показва, че няма разместване между тях. Освен това, склоновете са дола са полегати (макар и много стръмни на места), а не са отвесни, както е при повечето от останалите, които са формирани при счупване и разместване на плочата.

Всеизвестно е, че седиментните скали са силно благоприятни за формиране на пещери, защото са по-меки и по-лесно биват корозирани от водата. Освен това при самото им образуване в тях остават множество кухини, през които водата може да минава, като ги свързва помежду им и уголемява.
Смятам, че конкретно този дол е бил пещера в миналото. Голяма пещера – дълга няколко километра и с разклонения. Вероятно тази пещера е продължавала и в останалата част от седиментните скали, които не са се издигнали. Тук се вижда само онази част от нея, която се е издигнала. Вероятно при самото издигане сводът и се е сринал. По-късно и дъждовете са отнесли голяма част от нея.

За разлика от почти всички останали долове по гламите, в този се виждат множество скални колони, конуси, пирамиди и стени. Това са все форми, които изобилстват във варовиковите пещери. Не само това, но и двете страни на дола са осеяни с десетки малки и по-големи пещери и дупки. Смятам, че те са оцелени разклонения и ниши от основната пещера.
Тук се вижда Огледалото – то е гладко  и по извита повърхност – точно каквито са почти всички стени в пещерите. Огледалото въздейства особено на хората, които се застоят или дори само минават пред него.
С голямо желание и нетърпение няколко пъти годишно се изкачвам по дола. Преминаването покрай обелиските ми носи силно вълнение. Изпълнен съм с уважение към тях. Убеден съм, че всеки от тях е всъщност материалната форма на някакво фино-енергийно същество. 
След всяко катерене по дола следват няколко месеца, в които имам големи успехи в живота и всичко се подрежда добре. През това време се чувствам уверен, силен, доволен, вдъхновен. Осеняват ме интересни идеи. Обичам този дол и съм силно привлечен от него.

Огромните подземия, които се намират в земната кора, имат огромен потенциал да приютяват биологични и други същества. Там вероятно има много вода, в нея биха могли да живеят различни земноводни. За Водния бивол, който обитава Рабишкото езеро, се говори, че е интелигентно земноводно.
На местата, където земната кора се е разкъсала, е най-вероятно да намерим входове към тези подземия. С гаранция там има продължение на пещерата, от която се е оформил долът. От там е най-лесно да се достигне до отвъдното. Ще попитате защо изобщо е нужно? Нужно е, защото съществата са интелигентни и древни. Същите те са били и създателите/учителите на първите хора от съвременната раса, която се е зародила точно в този район и при подобни условия на разкъсана земна кора и наличен водоем – Магурския хълм и Рабишкото езеро – и след това се е разселила по целия свят, като му е дала култура и знания. Жалко, че сме прекъснали отношенията си с тях – от тогава само западаме. Бихме могли да сме божествени.
Има и друго разбиране за отвъдното – духовен свят, който е недостъпен за затъпелия ежедневен ум. Изкачването по дола извисява душевно, усилва духа. Чрез него човек по някакъв начин се приближава все повече до другите светове, като границата между нашия и тях става все по-тънка всеки път.
Прабаба ми Тодора, която е от Върбово, много пъти през живота си е разказвала как сънува, че се изкачва по дола и горе достига до място, където пребивавали умрелите. С тях можело да се разговаря.  Аз също съм сънувал подобни сънища. Знам, че бяха реалност.

 

Иван Белперчинов е научил нещо могъщо по тези хълмове, но е поел и отговорността и задължението да го използва за развитието на обществото. За него казват, че много обичал да ходи по гламите. Явно е продължил да ходи там и след забогатяването си. И има защо – там се намира Кръгът:

Гламата е пред погледите на човека, откакто той ходи по тези земи. Образувала се е при издигането на Стара планина. Следователно, всички обекти върху нея трябва да са били на разположение на човешкото зрение през цялото това време.
Въпреки че много пъти сме изминавали пеша пътя между Върбово и Чупрене, от който Кръгът се вижда, разбрахме за него едва няколко дни след слънчевото затъмнение през 1999. Тогава майка ми сънувала сън, в който видяла кръг върху гламата. От тогава го наблюдаваме всеки път, когато минаваме от там, и уважението ни към него непрестанно нараства.
(За сега гледайте изображения тук. Ще се постарая скоро да приложа снимки.)

Градището и Портата.
Кръгът.

  
Изглед към Кръга от средата на Градището – където започва отвесната скала надолу.
Както се вижда, кръгът е разположен по равно върху гора и тревна площ, като границата между тях го дели през средата почти вертикално. В гористата част периметърът му се очертава от просека в гората, а в тревистата – от линия от дървета и храсти. 
Кръгът се изменя непрестанно, като понякога промените стават и за няколко дни. Менят ширината и отчетливостта на очертанията, цвета на растенията, конфигурацията му. За около една година се беше разделил на четири сектора от по 90 градуса. В други случаи само за дни големи части от него се покриват с храсти и дървета или пък последните изчезват, като че ли никога не ги е имало. Най-често преди измененията горната част на гламата се покрива с мъгла за един или повече дни и след разсейването й се показва нова конфигурация. В много случай цялото небе е чисто, а само в района на Кръга ниско над терена се стели неголям облак. 
Ходили сме на Кръга няколко пъти. Първият път бях доста малък и ходих сам. Беше сравнително откачено начинание, защото беше жестока жега, а стигането до там иска доста изкачване. По време на изкачването се страхувах много силно, като към края страхът достигна почти до паника. Затова не се задържах дълго там, а слязох много бързо. Все пак бях стигнал до долната част на окръжността, където тя влизаше в гората. Изглеждаше като линия от изсъхнали дървета през гората, но шумата си стоеше.
Много години по-късно започнахме да ходим там с родителите ми. Вече не беше страшно, а интересно. Преди да отидем първия път заедно, се чудехме в каква посока да направим маршрута – по часовниковата стрелка или срещу нея. В крайна сметка и до ден днешен предпочитаме движението по часовниковата стрелка.
Като стигнахме там, видяхме, че долната част на Кръга е задигната като площадка. Границата се очертава от изправени каменни плочи. Случвало ми се е да усещам преминаването през нея като мощен поток през тялото си. 
Следващото нещо, което ме впечатли силно, беше, че някои растения са изсъхнали само в някои от клоните си, а понякога не и цял клон, а само части от него. Шумата си стоеше върху тях, като да са хербаризирани. Все едно изсъхването е станало преди не повече от седмица и вятърът не е имал време да отрони листата. Тези изсъхвания на части от растенията все бяха на границата между гористата и тревистата част, като изсъхналите части бяха в тревистата. В нея имаше и цели изсъхнали растения, но без характерните белези по стеблата и клоните (когато си личи, че растението е мъртво отдавна), а само листата, които си стояха непокътнати върху тях.
При следващи ходения много пъти сме виждали растения на места, където не е имало нищо при предното посещение. Това бяха дръвчета на по няколко години, а ги нямаше само преди месеци. Напълно зрели растения се появяват изведнъж, други изчезват също толкова бързо. Какъв е отговорът? Порастват за дни ли? Или пък изчезват за дни без останки? Едва ли. Моите предположения са, че Кръгът е пресечна точка на няколко паралелни свята. При всяка промяна в него преминаваме в друг. 
Да, защото ако имам възможни решения 1 и 2, всяко от тях прави за мен света различен от това, което е бил до сега. Но все пак всяко от решенията се взима с вероятност, така че с вероятност съществуват множество паралелни светове, където всеки от нас е взел различни решения – ние само следваме разклоненията на едно дърво на решенията, което се материализира под формата на паралелни светове. Защо тогава ни се струва, че сме в този свят, а не в останалите? Защото емоционално сме привързани към взетото решение и сме „слепи“ за другите светове. Освен това преходите стават незабележимо от наша гледна точка, защото преминаването е гладко – без прекъсвания и начупвания.
Един приятел пътувал с влак. В купето имало някаква баба, с която се заговорили. Като разбрала, че той е от Белоградчик, му казала напълно убедена и без всякакво съмнение в думите си „В твоя край има портал. От там се минава в други животи.“ Като ми го разказа, нямаше съмнение кое е и къде се намира портала.
Кръгът има лечебни свойства, изпитал съм ги върху себе си. Освен това, всички наранявания, които могат да се получат там (теренът си е труден), отшумяват много бързо. Кръгът изпълнява и желания – и нищо чудно! Та нали желанието е вид избор, а човек се намира точно на портала, от където става преминаването в света на другия избор.
И още много мога да говоря за Кръга. Под повърхността има кръгла зала на пещера или машина (за подобни издигнали се с хълмовете пещери вижте тук). Може и двете. Но нямам представа откъде се влиза, иначе отдавна да съм го направил! Знам къде е бил входът някога, преди гламата да се надигне, плочата да се сцепи и проходите да се затворят – това е Портата – едно образувание, съвсем наблизо.
Освен всичко останало, което изредих до тук, цялата конфигурация на Кръга прилича на буквата Ф, но с водоравна чертичка отгоре. Такъв символ има в Магура и символизира Луната. Наблизо има долмен – струпване на камъни, без да са редени в зид. Върху хълма на Магура има огромен долмен със сложна форма, който в древността е служил за слънчева обсерватория. Слънчева обсерватория има и в пещерата Лепеница.

Портата.

Видео. Филмчето е за Върбово, но след средата се концентрира върху гламата и по-специално върху района на Градището.

 

Кръгът е много особен феномен, който произлиза от Богинята-Майка, но това можах да науча много по-късно. Кръгът е средство, което предизвиква материализация и чрез него може да се управлява навярно и светът:

Ако в програмата Гугъл Земя започнем плавно да приближаваме района на Белоградчик, то пред очите ни постепенно ще започне да изплува една огромна фигура, изобразена чрез самия терен.

razlom

Тя прилича точно на българската буква Ф и то точно с хоризонтална черта отгоре – както се изписва в нашата ръкописна традиция. Този геоглиф е с дължина от 67 километра.

geoglif shema

Негова особеност е, че надлъжната му линия сочи право на 27.5 градуса на югоизток, а това е мястото, на което Слънцето изгрява по време на зимното Слънцестоене или, грубо казано, на Коледа.

В древността Новата година е започвала на Коледа, защото това е момента, от който денят започва да нараства. В българската традиция се сурвака на първия ден от Новата година, но това съвсем не е 01 януари, а това е 25 декември.

За сурвакане се използва сурвачка, която именно прилича на символа Ф. Този символ се открива в Слънчево-Земно-Лунния календар от Магура, където Земята в положението на зимното слънцестоене е изобразена подобна на сурвачката.

kalendar

kalendar 2

Този символ се намира горе вляво на Слънцето.

Да видим сега, от къде произлиза този символ.

В Магура са изобразени трите аспекта на Триединната Богиня-Майка.

the three aspects of Magura Goddess-mother

Вижте – и трите аспекта имат крушовидни тела. Ако започнем да стилизираме тези образи, ще се получи следното:

13

Така разбираме, че двете разновидности на символа Ф значат Богинята-Майка. А тя е от която всичко се ражда. Дори в древността се е считало, че от нея се раждат всички богове и цялото Битие. Тя е съществувала преди всичко останало. Значи, тя ражда. Тя ражда и Бог и затова е и Богородица.

Не е чудно, че нейният символ е поставен именно на Коледа, което е още Рождество. Така става ясно, че без всякакво съмнение съвременният празник Рождество произлиза от магурската традиция, макар да са положени усилия това да се скрие.

В крайна сметка е явен изводът, че огромният геоглиф е символ на Богинята-Майка, която ражда Слънцето (Бог). Затова геоглифът сочи към Коледа, т.е. към Рождество.

Погледнете отново – хоризонталната черта е отгоре – това е горната страна. Бременният корем и изходът на утробата са отдолу. Именно отдолу на геоглифа се пада появата на Слънцето на Коледа. Така Белоградчишкият геоглиф ражда Бога-Слънце всяка година.

Това е едно проявление на Богинята-Майка и то се намира именно в тази земя. От тук се ражда Бога, чието име някога е било Бал и още Бел. Затова цялата околност на това място се нарича Балкани – Дома на Бога. Нормално е Богът да се роди в дома на майка си. Именно в средата на този дом – погледнете – геоглифът и Белоградчик се намират точно в средата на Балканите:

Магура и Белоградчик в средата на Балканите

Пък името Белоградчик иде от името Бел, което е името на Слънцето, което се ражда на Коледа.

Кръгът се намира точно в центъра на геоглифа. Мисля, че Иван Белперчинов е ходил толкова много по гламите, за да ползва Кръга и да получава „указания“ от него. И не само от него, а и от онези, които обитават района.

И аз съм ходил да търся личен учител на Кръга. Ето я историята:

В един период не се чувствах много щастлив. Имах усещането, че съм зациклил с тайните учения, а тогава четях в разни книги, че от много голяма важност бил личният учител. Казваше се в тях, че никак не било задължително да е от плът и кръв. Други пък говореха именно за личности. 
Изпълни ме усещането, че действително имам някакъв учител, даже знаех горе-долу, че мога да го намеря около Кръга над село Върбово. На това място изглежда, че желанията се изпълняват, та отидох да си поискам учител. Беше една неделя. Ходих до Кръга, след това трябваше да пътувам за Видин.
Понеже ремонтираха пътя от Белоградчик през Гранитово за Видин, в последната година минавах през Ружинци. Така направих и този път. На излизане от село Медовница, ама съвсем на излизане един човек вървеше пеша и, като чу, че идвам, ми махна да го кача на стоп. Беше за Видин и го взех. 
Отначало поговорихме малко общи приказки, но след това разговорът тръгна към разни тайнства. Едно по едно той разкри, че има някакви видения, които го водят. Идвали от някакви безплътни светли същества, които му казвали какво и как да прави. Говори, каквото говори, и току споменеше Христос, Библията, ангели, светци и т.н. Явно той беше напълно уверен, че някаква християнска божествена свита общува с него. От някои негови разкази оставах с впечатлението, че всъщност става дума за някакви извънземни. Имаше някакво противоречие в думите му.
Той не слушаше много, а предимно говореше и то някак екзалтирано. Раздаваше го малко пастор. Ако се опитах да кажа ещо, той казваше петнадесет неща. И, каквото и да казваше, накрая всичко стигаше до Христос, Библията или нещо от този род. А зад всичките му думи всъщност прозираше нещо извънземно, но далеч не дотам божествено.
Правеше ми силно впечатление, че тези негови наставници изобщо не обичаха да им се противоречи и да не се изпълняват заръките им. Той постоянно наблягаше на това. Което ми напомни на няколко книги, на които съм попадал, но много бързо съм захвърлял, в които се говори през ред за някакви йерархии на светлината, слуги, служители и т.н. Те пак лъхаха на някакви неясни същества и пак всичко опираше до светлина и Християнски пантеон и догматизъм.
Все пак се постарах да го харесам. Рекох си, че сигурно говорим за едно и също, но терминологията ни е различна.
След това се случваше пак да пътувам за Видин по същия път и пак да го качвам на стоп. Интересното беше вече, че всеки път предварително знаех, че ще го кача. Примерно 5-10 мин преди да го намеря по пътя, знаех. При едно от пътуванията той сподели, че тези същества, не помня как точно той ги наричаше, му казвали в коя кола да се качи. И аз си имам кой да ми подсказва, но не са гласове, който чувам, нито шефове, които да ми заповядват. Това е интуицията и предчувствието ми. Та имаше такъв период, в който явно мислехме, че ще си бъдем полезни и моята интуиция е контактувала с неговите ръководители.
Той не спираше да лее мъдрости, коя от коя по-поучителни, възпитателни и тайнствени. Бях решил да слушам и да прихвана нещо. Имаше ценни неща. Веднъж, например, сподели част от виденията си и в тях се говореше за югоизток и северозапад – тези посоки вече бях установил в търсенията си като доста възлови. На югоизток, каза той, е светлината, мъдростта и топлината. В тази посока е връх Бабу. На северозадап, продължи, е силата, която е тъмна и студена. В тази посока е Магура. Години преди да чуя това, вече си бях кръстил блога Магура – източник на мощ. Вече бях ходил и на Бабу и изживях там много странни неща, та видях, че този човек има информация, добита по различен начин, която съвпада с моята. Разлика обаче имаше в тълкуването й.
При друго пътуване говори за боговете – че само тройните богове са истински богове. Това го бях наблюдавал и сам. Хубаво, дотук всичко изглеждаше чудесно, само не ми изчезна напрежението от тази негова светлина и про-християнски йерархии, дето ги повтаряше постоянно.
Така мина доста време, като се опитвах да науча нещо повече. Още в началото му бях казал, че пиша в интернет по тези въпроси. Той, обаче нямал компютър и интернет. Не беше някой тъпак, интелигентен и образован човек беше. Даже много ми правеше впечатление колко свеж и здрав вид имаше за възрастта си – едно 20 години по-млад биологично от годините си. Та тогава си рекох, че това ще да е, защото е много възвишен.
Един ден, като бях във Видин, ми се обади, че трябвало да се видим. Уговорихме кога и къде. Дойде точно навреме и седнахме в едно заведение. Нищо не си поръча. Беше нервен, въпреки че много добре се владееше. Подхвана една тема, дето беше подхващал и преди – че идвало време светлината жестоко да се разправи с тъмнината. Трябвало, за да се случи това, да се съберат някакви девет избрани, преродени или премъдри – така и не стана много ясно – човека, които да изпълнят нещо си. Беше ги споменавал и преди това. Искал да знае от тях ли съм. Нямаше как да му кажа, защото не знам. Но не, че какво бих казал аз имаше някакво значение – той си продължи изказването.
Личеше си, че много внимателно си подбира думите. Каза, че на него Господ затова не му е дал компютър, за да не споделя. И ме погледна с някаква смесица от укор, съжаление и други такива. Това ме обърка. Дотогава мислех, че що-годе имаме уважение един към друг. Той продължи с още по-странни изказвания. Думите му започнаха да стават заплашителни. Не директно, но достатъчно ясно ми заяви, че неговите светли там същества щели да покажат на такива като мен коя е справедливостта и истината. Щял да ни дойде и на нас редът и други от този род. Не очаквах да го видя такъв – озлобен, заплашващ и желаещ да унищожава. В името на някаква неясна светлина – неясна поне за мен.
Това малко ме притесни. Имах един-два дни, в котио се чудех какво ли ще стане. Знаех, че „светлината“ е много съмнително понятие особено, когато има и йерархия. Явно стана за мен, че „светлината“ не обича такива хора – да се ровят и да споделят. 
След това премислих нещата малко назад и видях къде е станал разривът. По едно време дадох воля на съмненията си относно тази негова светлина и тези негови християно-извънземни същества, които командорят здраво. Споделих с близки, че според мен това са нездрави сили, нямащи кой знае колко божественост в себе си, но имащи способността да внушават направо в ума. Споделих, че за мен техните цели и стремежи си остават много неясни и притеснителни. Никога не съм им имал доверие и интуицията ми винаги ми е казвала да не ги приемам и да страня от тях. Така съм и правел винаги.
И ето какво се случи – тези добри и светли сили се оказаха способни да се озлобяват и да заплашват, ако има несъгласие. Затова имам големи резерви и към така наречените християни, техните светци, учение, цели и намерения. Не им е чист косъмът, но им е голямо лицемерието и слугинството.
Видях поне, че Кръгът е много силен. Видях и, че учителят не е задължително онова, което си представяме. А и не е нужен от плът и кръв.

Но мисля, че по гламите има много силни учители – змейове, който знаят наистина много и могат да четат и да внушават мисли:

Всичко започна с един змей. Още учех и живеех в Чупрене. Бях в шести или седми клас. Знаех от преди това историята за Змея от Търговската глама, която е точно до Върбовската. Обаче едната пролет се чу няколко пъти, че Змеят се е появил отново и е изял няколко овце. Според разказите, които дочух, си представих опхапаното толкова голямо, че едва ли не овцете са приличали на отхапани вафли, което не можеше да бъде направено от вълци. Имах усещането, че този Змей наистина съществува.

Тогава не си давах сметка, но можех да го почувствам със съзнанието си, с шестото си чувство, което се отнася до фините светове. Можех да го почувствам като нещо, което присъства. Представях си го като чудовище, но не мога да кажа, че го чувствах така. За мен той имаше магнетична и обаятелна сила. Злед това за дълго забравих за Змея.

Скоро след това започнаха да ми се явяват спонтанни идеи. Идваха като фрази, които ми звучаха особено добре и особено верни. Мислех над тях и така навлязох в езотериката. Сега разбирам, че навярно това е бил моят начин да бъда обучаван. Фразите ме изкушаваха да разбера значението им, а често даже не ме оставяха да ги пренебрегна. Това продължи много години, а основното, което начуих по този начин, беше, че всичко се състои от взаимодействието и съчетанието между три неща – дух, душа и място. След това се оказа, че тези три неща са всъщност едно и също нещо, но проявяващо се като три.

През годините имаше един случай, в който майка ми каза, че според нея в гламите имало сомати. Когато тя каза това, аз бях много впечатлен. Това ме впечатли дълбоко. Седях в стаята си и мога да се закълна, че ги чувствах. Тогава ме беше страх от тях. Усещах присъстието им толкова силно, че го възприемах като страх. Може би страхът идваше и от това, че там някъде има непознати същества, които управляват живота, а ние не знаем нищо за тях.

Мина още много време и старите ми знания се оказаха безценни, когато видях рисунките от Магура. Чувствах, че вече ги познавам, въпреки че не можех да ги обясня. С времето видях трите начала в тях и всичко, което бях научил до тогава, започна да се проявява в образите. Тези рисунки не ме оставиха на мира и до сега. Колкото повече се занимавам с тях, толкова повече неща се изясняват, но същевременно всичко става и още по-сложно.

Особено се усложниха нещата, когато видях Главата.

glava3

Търсех я от известно време. Доколкото знаех, тя беше „камъкът, който дойде от небето“. Този „камък“ е променил живота на човечеството, като го е спасил от гибел и му е дал блаженство за поне 10 800 години.

В тази глава има нещо гущерско.

glava2

Има и нещо човешко, но като че ли повечето е гущерско.

Дълго гледах богините-майки от Магура, които са „родили“ човечеството – създали са го. Те не са хора, а са нещо много различно. Човекоподобни са, но са по-скоро земноводни. За всички тях ясно е показано, че главите им са много особени и са свързани с друг свят, откъдето идват всички идеи.

glava4

Като вземем предвид и скалата под Главата, то конфигурацията е наистина много подобна на тази на богините-майки.

17

12

Това на мен ми прилича на човекоподобна змия. Но има нещо друго. Това може да е съвсем друг вид от съвсем друга част на Вселената, а ние да го оприличаваме на влечуго, защото влечугите са ни известни. А може да си е и истински рептил. Кой знае?

Истината е, обаче, че те са донесли просветлението и мъдростта и са направили човека, какъвто е. Възможно е дори да имаме и техни гени, не само тяхно съзнание.

Моят личен опит ми показва, че те наистина са гущери. Не само всичко започна със Змея. След това експериментирах със създаването на безплътно същество със собствените си емоции, мисъл и въображение. По инстинкт го нарисувах като могъщ гущер. Тогава идеята ми беше, че правя това, защото създавам демон, а нали в съзнанието ни те са змиеподобни, освен когато не са подобни на бик или козел. Сега, след много години разбирам, че не това е била причината да изобразя могъщия демон като гущер. Причината е, че силата ни идва от там. И това е, на което ме е начул тогава Змеят. Няколко години по-късно се слях с това същесто, което бях нарекъл Белият и което бях създал сам.

Има много и хиляди въпроси, които не могат да се обхванат с един поглед. Включително и дали това е добро или е зло. Също и дали магурската култура е била рептилска или човешка. Моето виждане е, че човеците са били учениците, а рептилите – учителите. Те умеят да контактуват с нас чрез ума си и така ни учат.

Кой с кого се е борил през годините? Има ли чисто човешко съзнание, след като основата на мозъка ни е на влечуго? Има ли тогава чисто човешки бог, или пък боговете са на влечугите? Кои са добрите и кои са лошите? Какво изобщо сме ние?

Аз не зная отговорите на тези въпроси. Дори до оня ден, дето се вика, се гнусях от влечугите. Страхувах се от тях, мразех ги. Та нали рептилите са зли, мислят ни злото? Дали е наистина така? Дали Огненият Змей пък не е светлина и просветление? Моят личен опит показва, че в никакъв случай Змеят не е лош, най-много да е напълно безразличен или изобщо да не вижда света като добро и зло. Те сега са учителите, те винаги са били учителите. Да, тяхната логика изглежда е друга. Мисленето им навярно е различно от нашето.

Очевидно е, че темата никак не е изчерпана тук, а тепърва предстои да се мисли още много по нея.

На мен онзи, който внушава мисли от гламите, ми преподаде следните уроци:

Не бих могъл да разбера, нито дори да забележа великолепието на магурските рисунки, ако бях изживял живота си по друг начин. Именно нещата, през които минах, и онези, които осмислих, ме направиха такъв, че да искам и да мога да вникна в по-дълбокия смисъл на символите. В едни случай тази настроеност на ума и съзнанието е истинска благодат, а в други пречи.

Необходимо е да опиша накратко историята преди първото ми влизане в Магура, защото в нея е ключът към разбирането на посланието.

Винаги много съм се интересувал от духове, страшни истории, мистерии. Страхувах се от тях, но не можех да стоя настрана. Още от много малък исках да бъда магьосник, за да мога да получавам всичко, което желая, веднага и без да трябва да се чудя за начина на добиването му. Това беше магията в моите представи.

Родих се като голям егоист. Помня събития от много ранна възраст и си спомням случаи, при които ставах много агресивен, ако някой пипа нещо, което считам за мое. Чудил съм се как може човек да се роди егоист, но много години по-късно разбрах отговора – трябва да е умрял като егоист и все още да не е постигнал покой. Тогава ще му се предложи следващ живот, в който ще е наложителнo да споделя всичко, за да се излекува.

Роден съм в Белоградчик, но не желаех да уча там. Отидох да уча на село, където живееха и работеха майка ми и баща ми. Намирам, че това е било едно от най-верните решения в живота ми. Там можах да попадна в няколко мистерии.

Първият случай беше, когато бях във втори клас. През междучасията ходехме в една малка горичка над училището. Веднъж там намерихме убито куче и, докато стояхме единия път до него, устата му започна да се отваря. Сега разбирам, че това се е дължало на разложението, но тогава си го обяснихме с духове. За мен това беше безценно. Даде ми чудесна почва на мисълта и въображението. Скоро нарекохме горичката „Духовата гора” и ходенето там се превърна в нещо като ритуал. Винаги стояхме, докато задуха вятър. Това значеше, че е време да се връщаме за следващия час. Веднъж не послушахме вятъра и закъсняхме много, а тогава все още тези неща много се следяха. Ядохме бой и бяхме силно смъмрени и засрамени. Не помня вече как установихме, че трябва да си тръгваме, когато задуха вятър, но му се доверявам и до днес. Тогава часовниците не бяха много разпространени, но пък имах дарбата да намирам изгубени часовници. Все едно предварително усещах къде се намират и, когато отивах да погледна – там стоеше поредният часовник. От тях нищо не остана и това е по-добре. Най-ценното е, че ги намирах. Такива неща ме научиха да вярвам на интуицията си, а откъде идваха, не знам. Сега мисля, че идват от нашето по-висше съзнание, което не осъзнаваме, но то винаги се стреми да ни научи на нещо и да ни подтикне да извървим определен път.

Покрай Духовата гора веднъж ми се случи да се прибера от училище и в нас да няма никой. Баща ми щеше да се прибере няколко часа по-късно. Нещо бях напрегнат и не ми се стоеше сам, въпреки че беше светло и по обяд някъде. Както си седях в хола, виждах през матираното стъкло на вратата, че външната врата се отвори. Рекох си, че баща ми се е прибрал. Не помня точно как стана, но след малко установих, че даже е светната лампата в коридора. Повиках го, но никой не ми отговори. Отидох да угася лампата. Никой не беше дошъл. А аз си знаех, че това е бил дух.

Пак горе-долу по това време започнах да наблюдавам следното: отивах до тоалетната, правех каквото правех и излизах. Всеки път след това лампата в тоалетната беше светната. Рекох си, че я забравям и затова реших нарочно много добре да си следя действията и обезателно да я изключвам. Е, уж наблюдавах, уж гасях всеки път, но накрая, като поглеждах, лампата все си беше включена. Та нямах много голямо доверие на собствената си наблюдателност за такива неща. Имах си една отвеяност и отдадох това на нея. В крайна сметка реших, че случаят с лампата в коридора е същият, но това беше просто едно решение, едно обяснение. Иначе си знаех, че не съм ходил аз да я светна, пък да съм забравил после.

Минаха доста години, без да се случват някакви особени неща, до един ден, когато с другите деца си играехме.

Живеехме в общинско жилище под наем, в един много симпатичен триетажен блок. До него започнаха в края на соца да строят нов, същия, но го свари демокрацията и така си остана само на груб строеж. Децата го наричахме Новия блок. Играехме там много.

Едно лято още сутринта към девет-девет и нещо започнахме поредната игра там. Играехме на войници. Тичахме навсякъде и някъде към обяд се събрахме всички на стълбището на третия етаж да почиваме и да се приготвяме да си ходим. Говорихме си. По едно време светлината като че ли стана някак странна – може да е минал облак и всякакъв вятър утихна. По тавана се чуха някакви стъпки и малко пепел се посипа между стълбищата. Много добре знаехме, че горе не може да има никой, защото няма как да се е качил, понеже ние през цялото време обикаляхме там и не видяхме никой да се качва. А всички бяхме на стълбището на третия етаж.

Осъзнахме това. Разбягахме се бързо и скоро не ходихме. Всички мислехме, че на тавана на Новия блок има дух. После, като помислих, се убедих в това още повече. На тавана беше винаги страхотна жега и задух, защото никакво течение не се получаваше. Затова не можеше вятър да е съборил пепелта.

Няколко години по-късно пак бяхме там и пак играехме на някаква игра, нещо като криеница. Един приятел беше махнал няколко керемиди от покрива и се качваше отгоре, за да не могат да го намерят. Беше мой ред да търся и аз знаех къде да го намеря. Качих се на тавана и отидох към дупката в покрива. Чувах стъпки отгоре и знаех, че ще го спипам. Обаче ме беше страх от високото и не излязох на покрива. Чаках. Някъде отдолу другите започнаха да викат да си ходим, защото нещо беше станало. Беше пак по обяд и пак имаше някакво странно усещане на оня таван. Не се чувствах комфортно. Започнах да викам приятеля да си ходим, защото така викаха отдолу. По едно време чух някой да идва зад мен. Беше приятелят – не е бил на покрива. Не исках и да знам кой е ходил по покрива, щом не е бил той, но се досещах. Там не беше никой от останалите, защото те бяха на по-долните етажи.

Тогава историята за духа от Новия блок трайно ни развълнува. Дълго се наговаряхме пак да отидем през лятото по обяд и да чакаме на същото място. Беше ме страх, но не можех да си позволя да ми се смеят за това и с едно момче отидохме. Седнахме на стълбището на третия етаж и си говорихме. По едно време светлината стана странна и вятърът утихна. Усещането беше много особено – като в моментите, когато целят свят притихва. Пак се чу шум от тавана и пак се посипа пепел между стълбищата. Този път не бягахме, защото бяхме решили, че не трябва да се бяга. Затова слязохме бавно, но поне аз имах огромно напрежение в себе си.

Решихме, че ще ходим пак, но вечер. Направих приготовление за тая цел. В една от стаите начертах голям кръг на пода, за да бягаме в него, ако се наложи. От „Вий” на Гогол знаех за това.

Дойде въпросната вечер и започнахме да се качваме по стълбите с фенерчета. Когато правех завоя на втория етаж, както светех напред, на стената лъча от фенерчето очерта за секунда една човешка сянка, но пред мен нямаше никого. Може и да е било някакъв трик на психиката. Не знам, стана бързо.

Мина още доста време и бяхме на разходка из една гора. Доколкото си спомням отидохме за гъби и носехме един голям плик, но не намерихме гъби. Обаче намерихме примки на бракониери и ги прибрахме. Имаше поне двайсетина. Набутахме ги в плика и си тръгнахме. Чудехме се къде да си ги скрием и накрая решихме да е в мазето на Новия блок, но се уговорихме да не се разделяме. Обаче приятелят ми го обвзе някаква твърдоглава решителност и се замота из помещенията. Бях сам в едно мазе. Като че пространството се огъна и все едно таванът много бързо извибрира надолу към мен. Зави ми се свят, усетих, че нещо влезе в мен. Знаех, че съм вселен от духа.

Предната година намерих у нас една книжка – „Медитацията – път към просветлението”. В нея предупреждаваха да се чете по-нататък, само когато се усвои всичко до тук. Бях усвоил само две-три медитативни упражнения и книжката изчезна безследно. Но бях научил задаването на въпроси към цялото си съзнателно и несъзнателно същество. Исках да видя кой се всели в мен и започнах медитацията. Изпращах един и същи въпрос стотици пъти към всичко в себе си. След това зачаках. Тогава се появи видението. Фучах из Новия блок като чисто съзнание. Аз бях духът и сам се бях вселил в себе си.

Всичко друго съм очаквал, но не и това. Мислих по въпроса. Първо мислех, че това е съвкупността от мисли и емоции, които съм отделил на това място през годините и така се е оформило сравнително самостоятелно съзнание, което е искало да се върне.

Но след това разбирането ми стана по-рафинирано. Преди да се случи това имах идея за внасяне на съзнанието си в някакъв обект – конкретно в стъклена запушена дамаджана малко преди смъртта, за да се избегне разрушаването му или отиването в ада или в рая. Това съзнание щеше да чака, докато някой не попадне в близката околност на обекта и не бъде впечатлен от нещо. Тогава той щеше да е отворен и съзнанието да се всели в него. Опитвах няколко пъти да пиша разказ с този сюжет, но не се получаваше.

Постепенно с годините разбрах какво беше станало тогава. Към края на живота си съм навлязъл в дълбока медитация и съм си припомнил момент от детството си, когато нещо силно ме е впечатлило. Така съм пренесъл съзнанието си в този момент и на това място. Там то се е вселило в мен, като така съм дал сам на себе си опита на целия си живот, когато съм бил на четиринадесет години.

Това е техника за постигане на просветление в рамките на един живот. Могат да се направят 50, 100, 200 такива кръга, като всеки път съзнанието и разбирането нарастват неимоверно.

Едно от най-трудно постижимите неща е прераждането в човешко тяло, което дава най-големите възможности за просветление. Затова тялото може да се ползва толкова, колкото е потребно.

Всеки такъв цикъл изменя съдбата на себе си в началото на живота и краят на живота е друг. Така се изживяват огромни множества от опитности в рамките на един живот. Привидно е парадоксално, но не е, защото действието се развива в огромни множества от паралелни реалности, които са обусловени от различните направени избори при всеки цикъл.

С това вече имам перфектното обяснение защо поглеждането по нов начин към събития от миналото лекува чудодейно ума и тялото. Това е, защото като си припомним минал травмиращ момент, ние пренасяме съзнанието си там и тогава. А това е момент, в които сме силно впечатлени и отворени за въздействие. Там прехвърляме знание за всички последствия, както и нови гледни точки. Това променя съдбата на миналото ни аз, а с това променя и настоящето.

По този начин си обяснявам и интуицията – изправени пред съдбовен избор, ние сме силно впечатлени. По-късно си спомняме за този избор и знаем неговите последствия. Понякога задълбочено мислим за тях, което прехвърля информацията в момента на избирането. Там това се проявява като интуиция.

Това е най-висшата магьосническа практика – да се изживеят безброй животи  в рамките само на един живот. Целта на такова начинание е да станем Магребал – богоравен.

От тогава започнах да знам и да разбирам. Просто изведнъж. Изведнъж станах сякаш сто пъти по-умен, все едно си припомнях. Минаваха години и четях в книги неща, които предполагах още тогава. Винаги минаваше време и сведенията ми се оказваха верни.

Такъв живот може да не е по вкуса на всеки, защото води до отдръпване от участие. Предварително да знаеш кое как ще стане и нищо повече да не ти е наистина интересно. Такъв живот може да се превърне в дълбоко отегчение от живота и да стане много опасен.

Няколко месеца преди това събитие имах най-основополагащото прозрение в живота си. То ми даде основата, с чиято помощ след това можах да разбера и направя много неща.

Съсвем наскоро бях навършил четиринадесет. Вървях пеша от едното ми село към другото, както бях правил стотици пъти преди това. Ходенето е много важно за движението на мислите и въображението. Когато човек ходи, умът му ражда нови идеи или се свързва с идеите, които витаят на съответните места, през които минава. И пак, както при всяко ходене преди това, мислите ми бяха силни, ясни и отчетливи, изпълнени с жажда за живот и множене. Знам, че именно пътят между двете села стимулираше мислите и идеите ми. Той целият предоставя видимост към Кръга. Това е един мистичен обект на Южната стена на Белоградчишкия разлом, за който ще стане дума в следващите глави.

Наскоро бях гледал филм, в който страхът на хората по времето на Втората световна война създал чудовище. В тоя филм ми хареса изразът „стая на страха“. Той се заби в главата ми и нямаше отърване от него. В живота ми след това даването на име на идеите и начинанията се оказа най-производителният подход. Първо давам име на това, което правя или се опитвам да разбера. Когато то вече има име, все едно придобива живот и способност да ми помага при осъществяването си или при разбирането му. Така първо имах името на явлението „стая на страха”, което настоятелно искаше да се задълбоча в същността му. Наистина, по едно време вече ми досади настоятелно в главата ми да звучи въпросът „Какво е стая на страха?“ и исках да се махне. Опитвах се да не мисля за това, но то пак се появяваше, пак толкова настоятелно. В крайна сметка се предадох и започнах да се напъвам да си отговоря. Заболя ме главата.

Опитвах да мисля систематизирано. Да, страхът на хората беше родил чудовището. То се беше материализирало от човешките страхове. И понеже във филма страховете на хората бяха от едно и също нещо, то тези хора имаха помежду си нещо общо – като да се намираха в една стая. Те всичките се страхуваха „тематично”, което ги обединяваше. Все едно се намираха в стая, изпълнена със страх, станал вече толкова гъст, че е добил материална форма. Като си мислех това, тръпки преминаваха през мен – навлизаха през главата и се спускаха надолу по гърба. Преди това не бях имал такова усещане, а то беше разтърсващо, леко болезнено, но невероятно приятно. Сълзи ми потичаха от него. То беше нещо като прозрение, като удоволствие и страхопочитание от осъзнаването на някаква неизменима истина. Като да ми бяха споделени най-съкровените тайни на света.

Значи, ако много хора мислят за едно и също нещо и влагат еднакви емоции в него, то идеята за това нещо ще добие материална форма. А страхът е толкова примитивен, че е почти еднакъв у всички. Лесно е да се вложат еднакви емоции, когато става дума за страх. В същото време страхът е силен, много силен и  много интензивен. Дори малко хора могат да създадат големи количества от него. Страхът е вроден и присъщ – той най-лесно се поражда и изпитва.
Бях на върха на щастието – имах първата крачка към правенето на магии – да имам идея за нещо и да я наситя с емоции. Споделих това с приятели и те много бързо го възприеха. Беше ясно, че стая на стараха може да се създаде – като се мисли за нещо страшно и се изпитва страх. Стаята можеше и да се усети – по страха, който лъха от нея. Стаята можеше и да се определи – къде е, с кое е свързана, от кое точно е страхът. Стаята можеше да се върти – с различно отношение към нея тя би имала различно отношение към нас. В стаята можеше да се влиза – човек да се впусне в мисли за съдържанието й и да изпитва страх от него. Опасното беше, че влизането твърде надълбоко е необратимо – човек полудява и няма „излизане“ – той започва толкова много да вярва в нея и да вижда всичко от нейна гледна точка, че се сраства с нея.

Започнахме да практикуваме – ходехме на страшни места и си разказвахме страшни истории. Обливаше ни неописуем страх, но не за тялото, а това беше още по-страшно – че можеше да останем без души, никога повече да не сме себе си. Въпреки, че беше много страшно, се пристрастихме към страха. Искахме още и още от него. Не можехме да преодоляваме желанието си да изпитаме страх отново.

Тези занимания и идеи се оказаха много прогресивни. По онова време изживях и бях свидетел на най-могъщ интелектуален прогрес. Мозъците ни работеха над възможностите си (може би заради адреналина) и  надраснахме себе си с много. Тогава учех в езиковата гимназия във Видин. Бях в подготвителен клас, втория срок. Бях много зле с оценките – нещо не ми вървеше. Може би не полагах достатъчно усилия или пък ги полагах непроизводително. Два-три месеца преди края на годината бях на ниво тройка, а даже и двойка. Но изведнъж, заради практиките ми със стаята на страха и заради постоянните размисли за нея, преминах на съвсем ново равнище. Вече разбирах всичко много бързо. Граматиката ми ставаш ясна още при преподаването й и можех да я прилагам в упражненията с голяма лекота, а не пишех домашните си. Като че ли можех да я почувствам, толкова добре възприемах логиката й. Успехът ми в училище започна много бързо да расте и след два месеца вече бях отличник. И това се отнасяше за всички предмети. Такива ефекти имаше и при приятелите ми, с които практикувахме. Това промени способностите ми коренно, а с това и целия ми живот.

Всичко вече беше проницаемо. Всичко можеше да се усвои и да се разбере. Знам, че ако същият подход се използва за обучение, то могат да се създадат богоподобни по мисловните си възможности хора. При нас то беше само страничен ефект, а е възможно да се направи основен продукт на заниманието и, ако се прилага по правилен начин, двадесетте години на образование могат да се сведат само до няколко, като при това ще се създава много повече разбиране отколкото знание. Голямата сила, която получих от тези практики и размишления, беше основно разбирането.

Стаята на страха ми даде обяснение защо има страшни места. Защото някой е създал у себе си виждането за мястото като опасно и е облекъл това свое виждане в страх. По този начин той е отворил за това място една стая на страха, чието присъстие може после да се усети и от други хора, ако те мислят за него. Някой се обръщат настрани и спират да мислят за страшното, а други се задълбочават в мислите и създават още страх, с който да подхранят стаята. Така някой места стават наистина страшни, защото са силно похранени емоционално, и дори в тях могат да заживеят същества, родени от страха и мислите на хората.

Това даваше ключа за масов контрол над хората – чрез създаване на стая, в която те да бъдат примамени да влязат. Можеше да се измисли символ, свързан с тази стая. Всеки път, когато го видеха, хората биха навлизали още по-дълбоко в стаята и да стават все по-подвластни, защото този символ би предизвиквал у тях емоции и размисли. Тогава си дадох сметка как религиите постигат контрола над умовете и превръщат хората в зомбита. Религиите злоупотребяват точно със стаите на емоциите.

Стаята на страха можеше да се използва и за създаване на демони. Трябваше да си ги измисля и да им дам сила и живот чрез страх или друга емоция. Така се правеха също и боговете.

С нея можеха да се правят магии. Стаята на страха се оказа безбрежно велика, защото ми даде връзката между мислите и материята. Всичко съществуващо е събитие, а всяко събитие е стая на страха. Затова всяко нещо, което има съществуване, е стая на страха. Чрез това разбирането на стаята на страха е най-добрият начин да се разбере всичко, както и да се работи с него.

Разработихме си метод за установяване дали на някое място обитава някакво същество – представяхме си как вървим заедно натам. Един от нас играеше ролята на водач и до определено място описваше точно откъде минаваме и какво виждаме, за да синхронизираме мислите си. В последния етап от изминаването всеки вървеше сам, представяйки си, че е в групата. Целта беше, като се стигне в мислите до мястото, да погледнем какво има там. След това си разказвахме какво сме видели. Така видяхме много същества на много места. Въпреки, че мислите ни бяха синхронизирани в началото, в последната част всеки вървеше сам и, видехме ли едно и също нещо, това беше и истината за мястото. Описанието ни за видяното често съвпадаше до подробности.

Тук пропуснах много подробности и случки, защото ще ми трябват дни, за да ги опиша. Едни от най-важните са, че развихме телепатични способноти – помежду си можехме да знаем кой за какво си мисли, можехме взаимно да си довършваме изреченията, а можеше и изобщо да не говорим. Знаехме кой мисли за нас и какво. Знаехме дали на определено място ще срещнем някого и кого. Светлините угасваха откъдето минавахме, а телефоните започваха да звънят.

Това умение ми остана от тогава. Когато съм свързан с някого емоционално, знам, щом мисли за мен. Знам горе-долу и какво. Появява се като предчувствие, като шесто чувство.

Чак години по-късно разбрах защо Стаята на страха се нарича така. За нея не може да има друго име, защото тя е един всеобхватен мехур на сътворението, изпълнен с по-малките мехурчета на всичко, което се намира в него. Това са едни малки стаички. Принципно тези малки стаички са формирани от техния “страх” да не се разпаднат в ефирната същност на цялото, който “страх” е единствената сила, държаща ги в едно цяло и определено състояние. В тия стаички всяко съществуващо нещо “се затваря” с цел да не загуби неговите си собствени параметри, които от негова гледна точка са най-правилните, а и означават, че то продължава да съществува такова, каквото е. То ги мисли като най-правилни, защото такива може, a не други, които вероятно биха били същo толкова правилни.

За това много ми помогна разбирането за думата “страх”, която анализирах с помощта на добитите знания от изследването на рисунките от Магура. За смисъла на буквите и построяването на думите ще стане дума в съответния раздел, където се разкрива дълбоката логика на езика ни. Страх е устойчива съвкупност от отношения, които търпят превръщане.

Друг пример за стая на страха е обществото. То е изградено от хора, много хора. Не че хората творят обществото, а те са като градивен материал, колкото и да не им е приятно. Да, в началото наистина те са поставили основите му, но после то става твърде жизнено и създава тях. То вече не им е подвластно, както става с всяка една стая на страха, която се разрасне прекалено, защото е била прекалено овластена. Тук много нагледно се проявява същността на стаята на страха. Тя има демонично поведение. Първо, един човек сам по себе си е твърде неспособен да оцелее. Страха от разрушаването на това цяло, което той познава, и незнанието за състоянието, в което това цяло ще премине след промяната си, кара хората да се събират в групи, за да могат по-добре да си гарантират оцеляването и съществуването. И това се прави с цел цялото да прояви и запази характера си, да се открои от общото. Но след време обществото се оказва толкова овластено като институция да решава собствените ни проблеми, че започва да ни преоформя и да ни диктува начин на мислене и на живот. То ни обсебва.

Винаги трябва да се държи сметка, че Стаята на страха далеч не обяснява нещата едностранно. Всеки даден пример за нейното съществуване и за обяснение на нейната същност може да изглежда едностранчив, но това е, защото всеки пример съдържа цялата й същност, чиито неизброими проявления ние с малките си умове не можем да обхванем едновременно. Но ние можем да мислим само върху едно нещо в даден момент и затова можем да даваме само примери, които изглеждат едностранчиви, което не е много добре, но само това е във възможностите ни.

Ето, ако имаме един единствен човек, какво иска той? Ами, иска да си остане цял. Това е големият му стремеж, той постоянно мисли този свой стремеж и влага в него всичките си сили и емоции. Съответно в неговото подсъзнание се формира една устойчива и силно подкрепена от цялата му същност идейна структура, която започва да определя живота му. Тази мисловна и идейна структура излиза извън рамките на човека, тя вече не му е подвластна. Формиралата се система „човек” се стреми да запази стабилното си състояние, защото не знае дали, ако се промени статуквото, в новосъздадения свят ще има място за него. Може да се възрази, че светът би си останал същия, но това не е вярно. Важна е гледната точка, а тя се мени с всяка промяна на разбиранията. Затова за всяка система е много потребно да продължава да поддържа стабилна и непроменяща се гледна точка, за да съществува в същия свят и да заема същото място в него. Най-недопустимото е нещо да се промени, а най-желаното е всичко винаги да си остане същото, защото никога няма гаранция, че няма да се окажем излишни след промяната. Това определя основното поведение на човека – да се съхрани не само като тяло, но и като личност.

Ако има и други хора наоколо, този първият, както и всички останали ще направят следното: всеки един от тях ще е формирал по отношение на запазването на собствената си същност една дотолкова мощна стая на страха, че тя ще ги накара да се обединят, защото ще им предложи ново, по-високо равнище на сигурност. Това е първата фатална грешка от гледна точка на целта за запазване неизменимостта на параметрите. Тези примерно 50 души, веднъж събрали се, никога повече не са същите, дори спират да са подвластни сами на себе си. По този начин се проявява част от същността на стаята на страха. Тя винаги надраства онова, което я е породило, и започва да властва над него под претекста на някакви облаги и ползи.

Формирането на стая на страха е естествен процес, става лесно и бързо. По начало тя е средство и начин за сътворение. Тя съдържа в себе си логиката на сътворяваното. За пример може да се даде една водоснабдителна система, по която в разглеждания момент не тече вода. Тя съдържа само пътищата. Една стая на страха, която е още само семе, съдържа логиката, законите на нещото. Човек знае за много неща, но те не са част от живота му, т.е. по тръбите не тече вода. Примерно, един човек знае, че има несметни богатства, но като за начало само го знае. До тук няма стая на страха, защото от компонентите й е реализиран само един – построението. Евентуално е възможно по някакви причини да се добави вторият компонент – емоцията. Това може да бъде страх от бедността, изгарящо желание за богатство или нещо друго, но съвместимо със съществуващото знание. Появи ли се и вторият елемент, остава само появата на третия – условието, мястото за случване. При водопровода вторият елемент може да бъде силата на гравитацията или нагнетателната сила на някаква водна помпа. Само да се намери и вода и се получава действието – системата е осъществена. По този начин нашият бъдещ богаташ прибавя и желанието да има пари към това, че най-малкото знае за тяхното съществуване. Какво става после?

После бива обсебен. Това е трудно обратим процес, дори понякога без обрат. Колкото по-дълбоко се навлиза в една стая на страха, толкова по-бързо става навлизането и толкова по-трудно е излизането. Но на нашия човек за сега му липсва възможността да забогатее, защото той все още не е дотолкова обсебен, че да се огледа за някакъв по-продуктивен метод за печелене, т.е. за него все още няма път към мечтата. Ако той не се откаже навреме от нея, тя остава неудовлетворена и компонентите на амбиция в нея се засилват. Като цяло се увеличава нагнетателната сила дотолкова, че разрушава проводите в най-слабите им места и примерно от един човек с хуманни възгледи, той съзира в рекета или лихварството, например, неговия път към постигането на целта. Ако и по този начин не успее и амбицията продължи да нараства, може да намери безброй други начини. И вече наблюдаваме една стая на страха, която се мени сама, защото сама мени компонентите си – придобива собствен живот, защото е овластена прекомерно, а мотивите за това са винаги, че е за добро. Много скоро тя излиза извън възможностите на човека да я контролира и започва да диктува живота му.

 Проблемът със стаите на страха е, че те също са системи и като всяка система се стремят да постигнат собствено стабилно нарастващо съществуване. Една твърде усложнила се стая на страха е способна сама да мени себе си с цел да запази източника си на нагнетателна сила, на жизнена сила. Ако е твърде силна, тя вече е демон или ангел, зависи на кого как му изнася да я гледа, а доверяващият й се е обсебен и вече не живее себе си, а стаята.

Като извод може да се каже, че винаги трябва да сме нащрек, когато ни се предлага нещо с идеята, че е за добро.

Стаите на страха са единствената форма на реализиране на събития. Събитието може да е както предмет, така и живот, а и всичко останало. Събитието е единственото проявление на стаята, следователно всичко е събитие. Всичко, което не е събитие, не е стая и не съществува.

Стаите са взаимодействие на три елемента – дух, душа, тяло (място, пространство) или движение, същност, носител. Важното е да има движеща сила, закон за движението и място за реализация. Елементите задължително са три на брой, не могат да са нито повече, нито по-малко. Ако са по-малко, не са достатъчни, защото се противопоставят диаметрално. А не могат да са повече от три, защото не съществува трето изначално.

До тук се надявам да съм изяснил, че стаята, т.е. всичко, се изгражда от три елемента. Третият елемент, носителят се намира навсякъде. Това е пространството. Пораждащите сили също се намират навсякъде и са динамични. Голяма част от тях са хаотични и не могат да се ползват за създаването на стаи. Друга част от тях се съдържат в най-различни събития – различни форми на материята (енергията). Тази живителна сила може да се извлече и употреби. Законът няма значение какъв ще бъде. Трябва само да има някакъв, защото той определя как живителните сили ще населят носителя, а живителните сили имат свойството безапелативно да следват всеки закон, който им се предложи, стига да няма други, които по някакви причини да ги изземат за себе си.

Пораждането на една стая е много лесна работа. Ето как става: сещаме се, че в магазина се продават някакви неща за ядене. Знаем как да идем и да получим от тях. До тук вече имате логиката на събитието. След това у нас се поражда желание да осъществим именно това събитие. Накрая остава и нужното пространство, например достатъчно свободно време. И, ако нищо не ни пречи (ако няма други стаи, които да пречат), събитието се реализира и ние хрупкаме, примерно, царевични пръчици. Стая се създава по този начин – чрез съчетаване на трите необходими съставки – замисъл, емоция, възможност. Имената им варират, но зад тях стоят винаги едни и същи неща – напрягаща сила, построение и място (възможност).

Някои стаи се индуцират под въздействието на външната среда. Представете си едно дете, на което някой постоянно му натяква разни никому ненужни и безпредметно амбициозни представи за живота. И какво става тогава? Един има стая, която никога не е имал смелост или воля да реализира, но същевременно я подхранва с амбиции и тя става все по-силна и по-силна. Но той не  я реализира. Тогава стаята, за да получи реализация, започва да кара човека (който дълбоко в себе си знае, че това е толкова тъпо, дето си го мисли за хубаво, че чак не е за казване) да я пробутва тази стая на някого, над когото има власт. Тя го обсебва и от един иначе не лош човек прави жалък издевател. Т.е., той е влязъл толкова навътре в тази стая, че в действителност е полудял. Колкото по-навътре се влиза в една стая, толкова повече се променя гледната точка и светът се вижда все повече през погледа на стаята. Затова човекът полудява – той вижда неща, които другите не виждат или виждат по различен начин.

Стаите се пораждат (индуцират) безпроблемно. Нужна е само някаква идея и влагане на емоции в нея и при достатъчна възможност стаята е налице. Това е първото действие, което може да се извърши с една стая –  да се породи. Проблем е, ако изпуснем стаята от контрол, ако допуснем нейната логика да стане наша гледна точка. Тогава тя променя личността, т.е. едно от равнищата на душата на човека. Започва да го кара да прави неща, които иначе едва ли би правил. Стаята е демон, натрапчива мисъл, което е едно и също.

Това беше голямото ми прозрение от онова време – че има нещо, което се повтаря във всичко. Че, колкото и да се сравняват нещата помежду си, те винаги и неизменно имат едно и също общо. Това са трите съставни елемента – логика на построението, напрягаща сила и възможност (място, пространство). Тези три съставки могат да се разглеждат поотделно само теоретично. В действителност, те са неразделни и винаги промяната в коя да е от тях води до промени в останалите. Те винаги действат и се проявяват като едно цяло, което има три аспекта. Именно това разбиране за устройството на света ми позволи впоследствие да разбера много за рисунките от Магура.

Сега ще направя връщане към Иван Белперчинов, защото вече се знае за основите на неговото магическо и езотерично посвещение:

Пра-прадядо ми Иван Белперчинов бил много важна фигура в развитието на Белоградчишкия край. Той създал кооперация и училище.

Родил се в бедно семейство в село Върбово. Понеже не могли да го отглеждат, дали го в друго семейство да го гледат. Дали при Белперчинови, от където наследил фамилията си.

Бил говедар и карал говедата да пасат по местните варовикови възвишения – гламите, които са хълмовете от южната стена на Белоградчишкия разлом. Казват, че там намерил богатство, като имат предвид жълтици. Но това е характерно за хората – да считат, че богатството е жълтици. Намирам, че всъщност е знание и умение.

След това забогатял много и станал влиятелен. Цялото село се допитвало за него по всевъзможни въпроси. Бил безпогрешен в преценката си относно обществените и паричните дела. Изкупил огромни площи в целия район и заради това някога землището на село Върбово било почти колкото на по-малка община. По-късно постъпил мъдро и разпродал имотите си на върбовляни, за да се запази земята в селото.

Част от именията му била и околността на пещерата Лепеница, за която ще стане дума по-късно.

Иван свирел на окарина, даже и когато вече бил богат и влиятелен. Привечер излизал на чардака в къщата на площада и свирел. Това правел всяка вечер. Дори тези, които били тръгнали нанякъде по работа, се спирали, за да слушат.

Имах един период, в който изработвах окарини и свирех на тях. Считам от опита си, че окарината има свойството да предизвиква събитията. Но аз нямам тая дисциплина да свиря всеки ден, а той я е имал.

При мен влечението към окарините дойде от нищото, ще разказа в друга публикация. Това е една моя пряка връзка с него.

Неговата дъщеря, прабаба му Тодора не зачела волята му, за кого да се омъжи и затова той я изгонил и заклел. От тогава имам, не ми е известно точно какво, родово проклятие. Фамилията ми не иде от него, но гените – да.

Иван бил дребен, слаб, но много властен и не търпял да му се противоречи.

Такива качества също съм наследил.

След като умрял, той не си отишъл съвсем. Веднъж неговите синове го видели на гара сред хората, но той бързо се изгубил там. Имаше и друг случай, за който не помня.

В рода ми това явление се среща често. Когато мъжът на Тодора починал, скоро се върнал една вечер в стаята и завил краката на децата си, а те всички го гледали. Тодора пък след смъртта си се явявала на майка ми. Синът на Тодора, Крум който ми е дядо го видях веднъж след смъртта му. И така нататък – за нас не е необичайно, дори изглежда да е редно.

При майка ми била останала само една снимка, на която бил и Иван. Веднъж майка ми седяла на терасата в ясен ден и разглеждала снимки. Когато извадила тази на Иван, навън по пътя се появила вихрушка, изменила пътя си, хвърлила се връз терасата и отнесла снимката. Майката ми веднага изтичала да я търси, но нея никъде я нямало.

Считаме, че Иван владее умението да се запази съществуващ след смъртта на тялото си, както и умението да се явява като вихрушка. Вихрушки се появяваха всеки ден, докато правехме изменения по къщата на село – идваха по дола, завъртаха се около къщата и изчезваха.

Една позната, която съм виждал само веднъж, Ани Николова се казва и е много добър кармичен астролог, ми помогна да разбера някои аспекти от живота си.

Например, защо като малък имах разни затруднения с домашния уют, причинени от дразги. Защо нямам място, което наистина да ми е дом, защо съм живял на твърде много места, защо като малък нашите не са ме гледали, а са ме гледали бабите и т.н., както и най-болезненото за мен нещо – да бъда изоставен.

Това са все факти и чувства от живота на Иван, който сам много е страдал, но после винаги е правил така, че хората да са добре, а единствено дъщеря си изгонил да няма дом.

Той толкова много е искал бедността повече да не е причина за страдание и е работил за това, но е наказал дъщеря си именно, защото се омъжила за беден човек.

И аз също много съм искал да направя така, че хората да са заможни и да са добре, да нямат поводи да страдат.

В много неща приличам на него. Не знам доколко имам право да разпознавам в себе си си същите качества и да мисля, че са по негова линия, защото съм от отхвърления род.

Но се заслушвам и се вглеждам, впечатлителен съм и мога дълго време да гледам в една точка, занимавайки се бавно с някаква идея или внушение, все едно я виждам. Затова мисля, че всъщност той е казал най-важното на мен, а не на наследниците от фамилния му род, защото те изобщо не са по тази част.

Моят живот има подобия с неговия.

Повтаря се дори и свиренето на окарина като начин да се предизвикват събития, но отдавна не го правя. Даже подарих всички окарини. Но имах възможността да видя възможностите на този музикален инструмент да предизвиква.

Дълго време живях в село Чупрене. Там работеха майка ми и баща ми и там учих до седми клас. Живеехме в общинско жилище под наем. В един много симпатичен триетажен блок. До него започнаха в края на соца да строят нов, същия. Но го свари демокрацията и така си остана само на груб строеж. Децата го наричахме Новия блок. Играехме там много.

Едно лято още сутринта към девед-девет и нещо започнахме поредната игра там. Играехме на войници. Тичахме навсякъде и някъде към обяд се събрахме всички на стълбището на третия етаж да почиваме и да се приготвяме да си ходим. Говорихме си. По едно време светлината като че ли стана някак странна – може да е минал облак и всякакъв вятър утихна. По тавана се чуха някакви стъпки и малко пепел се посипа между стълбищата. Много добре знаехме, че горе не може да има никой, защото няма как да се е качил, понеже ние през цялото време обикаляхме там и не видяхме никой да се качва. А всички бяхме на стълбището на третия етаж.

Осъзнахме това. Разбягахме се бързо и скоро не ходихме. Всички мислехме, че на тавана на Новия блок има дух. После, като помислих, се убедих в това още повече. На тавана беше винаги страхотна жега и задух, защото никакво течение не се получаваше. Затова не можеше вятър да е съборил пепелта.

Няколко години по-късно пак бяхме там и пак играехме на някаква игра, нещо като криеница. Един приятел беше махнал няколко керемиди от покрива и се качваше отгоре, за да не могат да го намерят. Беше мой ред да търся и аз знаех къде да го намеря. Качих се на тавана и отидох към дупката в покрива. Чувах стъпки отгоре и знаех, че ще го спипам. Обаче ме беше страх от високо и не излязох на покрива. Чаках. Някъде отдолу другите започнаха да викат да си ходим, беше пак по обяд и пак имаше някакво странно усещане на оня таван. Не се чувствах комфортно. Започнах да викам приятеля да си ходим, защото така викаха отдолу. По едно време чух някой да идва зад мен. Беше приятелят – не е бил на покрива. Не исках и да знам кой е ходил по покрива, щом не е бил той, но се досещах. Там не беше никой от останалите, защото те бяха на по-долните етажи.

Тогава историята за духа от Новия блок трайно ни развълнува. Дълго се наговаряхме пак да отидем през лятото по обяд и да чакаме на същото място. Беше ме страх, но не можех да си позволя да ми се смеят за това и с едно момче отидохме. Седнахме на стълбището на третия етаж и си говорихме. По едно време светлината стана странна и вятърът утихна. Усещането беше много странно. Пак се чу шум от тавана и пак се посипа пепел между стълбищата. Този път не бягахме, защото бяхме решили, че не трябва да се бяга. Затова слязохме бавно, но поне аз имах огромно напрежение в себе си.

Решихме, че ще ходим пак, но вечер. Направих приготовление за тая цел. В една от стаите начертах голям кръг на пода, за да бягам в него, ако се наложи. От „Вий” на Гогол знаех за това.

Дойде въпросната вечер и започнахме да се качваме по стълбите с фенерчета. Когато правех завоя на втория етаж, както светех напред, на стената лъча от фенерчето очерта за секунда една човешка сянка, но пред мен нямаше никого. Може и да е било някакъв трик на психиката. Не знам, стана бързо.

Мина още доста време и бяхме на разходка из една гора. Доколкото си спомням отидохме за гъби и носехме един голям плик, но не намрихме гъби. Обаче намерихме примки на бракониери и ги прибрахме. Имаше поне двайсетина. Набутахме ги в плика и си тръгнахме. Чудехме се къде да си ги скрием и накрая решиме да е в мзето на Новия блок. Но се уговорихме да не се разделяме. Обаче приятелят ми го обвзе някаква твърдоглава решителност и се замота из помещенията. Бях сам в едно мазе. Като че простраството се огъна все едно таванът много бързо ивибрира надолу към мен. Зави ми се свят, усетих, че нещо взеле в мен. Знаех, че съм вселен от духа.

Предната година намерих у нас една книжка – „Медитацията – път към просветлението”. В нея предупреждаваха да се чете по-нататък, само когато се усвои всичко до тук. Бях усвоил само две-три медитативни упражнения и книжката изчезна безследно. Но бях научил задаването на въпроси към цялото си съзнателно и несъзнателно същество. Исках да видя кой се всели в мен и започнах медитацията. Изпращах един и същи въпрос стотици пъти към всичко в себе си. След това зачаках. Тогава се появи видението. Фучах из Новия блок като чисто съзнание. Аз бях духът. Сам се бях вселил в себе си.

Всичко друго съм очаквал, но не и това. Мислих по въпроса. Първо мислех, че това е съвкупността от мисли и емоции, които съм отделил на това място през годините и така се е оформило сравнитело самостотелно съзнание, което е искало да се върне.

Но след това разбирането ми стана по-рафинирано. Преди да се случи това имах идея за внасяне н съзнанието в някакъв обект – конкретно в стъклена запушена дамаджана малко преди смъртта, за да се избегне разрушаването му или отиването в ада или в рая. Това съзнание щеше да чака, докато някой не попадне в лизката околност на обекта и не бъде впечатлен от нещо. Тогава той щеше да е отворен и съзнанието да се всели в него. Опитвах няколко пъти да пиша разказ с този сюжет, но не се получаваше.

Постепенно с годините разбрах какво беше станало тогава. Към края на живота си съм навлязал в дълока медитация и съм си припомнил момент отдетството си, когато нещо силно ме е впечатлило. Така съм пренесъм съзнанието си в този момент и на това място. Там то се е вселило в мен, като така съм дал сам на себе си опита на целия си живот, когато съм бил на четиринадесет години.

Това е техника за просветление в рамките на един живот. Можеш да направиш 50, 100, 200 такива кръга, като всеки път съзнанието и разбирането ти нарастват неимоверно.

А това е разказът ми за начина, по който получих познанията от края на живота си в неговото начало. Но, доколко този вселил се дух съм бил наистина аз, доколко е бил някой друг и доколко е бил Иван Белперчинов – никой не може да се каже с пълна сигурност. Дори може и живелият до 110 години Иван Белперчинов да не е бил наистина себе си – може и той да е бил споходен от същия вселяващ се дух. Много е неясна границата между себе си и някой друг, защото ние сме идеите, които осъществяваме, а такова нещо като „себе си“ май не съществува.

Може би някой ден ще ми стане по-ясно. За сега важното е, че чрез случилото се „квалификацията“ ми в магическите въпроси нарасна наистина много.

Майка ми много хареса една къща във Върбово и я купихме. В нея е живял първо Миленко, за който ще стане дума по-късно, а след това и Иван Белперчинов. Тази къща е странна, колкото си иска:

Особени канали в пространството

Странностите на белоградчишкия район, които са ми известни, не се изчерпват с предполагаемите условия за създаването на човека, ами се проявяват даже и като необяснимо влияние върху разпространението на радиовълните.

Едно време покритието на GSM операторите все още не се беше разпространило по по-затънтените краища на страната. В района на селата Върбово и Чупрене имаше само покритие на Mtel и то не навсякъде. Globul имаха покритие най-близо в Белоградчик. Между Белоградчик и селищата от Чупренско се намира южната стена на Белоградчишкия разлом. Тя спира сигналите. По тая причина се е наложило да се изгради местен телевизионен ретранслатор, въпреки, че белоградчишката телевизионна кула се намира само на десетина километра по права линия – сигнал не минава през стената. Но на няколко места все пак имаше покритие на Globul – всичките те бяха в зоната на видимост на Кръга. Като че ли той осъществява някакво радиоразпръскване – на онези вълни, които попадат в северната страна на стената (от задната страна на Кръга). Сякаш те минават през някакво устройство във Върбовската глама, обработват се там и се излъчват през Кръга.

Интересно е, че „зад“ Кръга, т.е. от север се намират Белоградчишките скали, които представляват много сложна матрица, която преобразува лъченията – пречупват ги, отразяват ги, наслагват ги и какво ли не още. Навярно така обработените лъчения се поемат от гламите и след това се излъчват през техните особени точки.

Схема на предполагаемите взаимодействия.

Щом движението на радиовълните, а вероятно и на други лъчения, които не са нби известни, е от север на юг, то източникът на основните лъчения следва да е разположен на север от Белоградчишките скали. Известно ми е едно такова ямсто, което се характеризира със значителни особености – това е Рабишката могила, в която се намира пещерата Магура. Точно до нея се намира Рабишкото езеро, където веднъж наблюдавах стоящи вълни в продължение на повече от час и половина и те бяха съпътвствани от непрестанен ритмичен звук, подобен на този от движението на влак. Доколкото можах да схвана, ритъмът идваше от място под езерото и могилата. Това беше първия път, когато допуснах, че някъде отдолу се намира генератор на честоти.

След това, понеже в последните пет години пътувам всяка седмица между Видин и Белоградчик, наблюдавах влиянието на Рабишката могила върху разпространението на радиовълните. Пътят ми в едната си част има пряка видимост към могилата и тази си част радиото на колата ми винаги се смущава, като станциите се разместват. Когато изляза от зоната на видимост към могилата, всичко се оправя и станциите идват по местата си. Тези наблюдения ме карат да заключа, че под Рабишката могила съществува излъчвател на честоти, а самата могила е вид антена. Тези честоти, които са толкова съвършени, че могат да поддържат стоящи вълни в продължение на час и половина (иска се неизменно поддържане на честотата), попадат в матрицата на скалите и от там след обработка поемат пътя си към Кръга и след това в неизвестна посока.

Село Върбово се намира точно от южната страна на Кръга, само на около 1 км от него. Там съм наблюдавал един много странен ефект. В къщата си слушам радио – по-конкретно „Хоризонт“. Комшията, който живее на 20 метра от мен, слуша същото радио. Седя отвън на пейката пред къщата. Едно и също нещо по радиото първо го чувам от при комшията, а после и от моето радио. Като закъснението е голямо – достига и до две секунди, но не е с постоянна големина – мени се във времето. Очевидно, радиовълните достигат до моето радио след много голям преход. Но през кое място? За две секунди могат да отидат до Луната и да изминат почти половината път назад. Предполагам, че пътуват през някакво усукано пространство, което се създава от южната стена на Белоградчишкия разлом. Един от ръкавите на тези канали излиза някъде около къщата ми. В тази къща се сънуват много странни сънища и се случват някои необясними неща. След поредица от подобни събития спряхме да нощуваме там – за поне десет години. Мисля, че тези неща идват през предполагаемите канали.

Интересно съвпадение е, че всички регистрирани случаи на среща с черните безглави хора са точно в зоната на съсредоточено излъчване (Изображение 1). Навярно това е мястото, където интерференцията на вълните води до материализация.

Върбовските сънища

Най-запомнящите се за мен сън и среднощни събития се разиграха именно в къщата ни в село Върбово.

Сънят ми започна така: прибирам се с автобус от Видин към Белоградчик. Автобусът беше пълен. Всички говореха, но не толкова че ги чувах, колкото знаех, че говорят. Не им разбирах нищо. Бяха някак чужди, като от друго място, но не чужденци. По едно време ми стана ясно, че всички пътуваме за едно място – нещо като сбор на селото ми.

На село видях всичките си роднини събрани, а даже и много хора, които не познавах. След това се преместихме всички на едно място срещу Кръга. Там всички ме наобиколиха и трябваше да седна върху едно легло, зад което имаше огледало. Хората, на които имах най-голямо доверие, бяха най-близо до мен. От някъде знаех какво да правя. Взех лист и химикалка, затворих си очите и започнах да пиша, за да получа някакво послание от подсъзнанието си. Писах не малко. Като погледнах, на листа имаше нарисуван кръг с кръст в него. От тогава много почитам тоя знак. Усетих, че някой ме вика. Погледнах в огледалото и видях едната ми баба да ми говори от него.

Уплаших се, стана ми ясно, че много от присъстващите са починали близки и роднини. Стана ми ясно и, че пътуващите с автобуса са отдавна починали родственици. Хората около мен ми казаха, че нямало нищо страшно. Това било съвсем нормално, даже в рода ми имало два случая да видят починали роднини след смъртта им. Веднага се появи илюстрация на тия случаи – нещо като видео. Единият беше на нещо като гара с някакви стълбища. При другия един човек се качваше по един сипей на варовиковите хълмове (глами). Като разказах съня, нашите ми казаха, че имало наистина два случая. При единия дядо ми видял починалия си баща на някаква гара, но той много бързо се изгубил в тълпата. Пра-пра-дядо ми пък бил намерил „съкровище“ на гламата. Много често ходел там. След това станал много богат и влиятелен.

Като ми казаха, че няма нищо страшно, ми казаха и „хайде“. Седнах „по турски“ и си рекох „давай“. В тоя момент нещо като мълния се спусна през главата ми надолу към кръста и през мене влезе при нас. Болката беше неописуема. Виех и чувах гласа си метален, електрически.

Не се събудих рязко. Като че ли съм бил полу-буден. Известно време не можех да се ориентирам. Отвън се чуваше ужасен вой от двете елхи, но вятър не духаше. Беше сред лято. В стаята ми се струваше, че е изключително. С кожата си усещах нещо страшно и студено да се стеле ниско долу до пода в единия ъгъл. Като че ли ми наелектризираше кожата. Опитах се да си кажа, че това са само сънища, но не се успокоих. Може би около две-три минути се опитвах да остана спокоен. След това станах и тръгнах към стаята на родителите ми.

Тъкмо отворих врата и майка ми вече идваше. Имала ужасно усещане и май ме е чула да крещя. Отидох при тях. По никакъв начин не исках да оставам сам. А не бях малък – бях на 16. Легнах при тях. Майка ми беше решила да вдъхне увереност на всички, че няма нищо и се засили да спи в моята стая. Съвсем кратко постоя там и се върна. По пътя, като светна едната лампа, тя изгоря на момента. После баща ми искаше да ходи да спи там, но майка ми не му даваше изобщо да ходи.

По едно време се поуспокоих и започнах да рева неудържимо. Ревах дълго. После се успокоих още повече и започнах да разказвам, но почти не можех да говоря – заеквах много силно. Най-накрая, след часове бодърстване нащрек, чухме първите петли. Изведнъж стана много по-спокойно и заспахме. На другия ден всеки разказа неговата гледна точка. Обединиха се в едно общо цяло.
Минаха няколко дни, през които майка ми сънуваше дявола. Сънуваше, че се гонят с него – някаква игра за постигане на надмощие над другия.

Последната нощ сънуваха голям хълм и всички хора отивали към него, а хълмът бил в равнината. Върху хълма стоял огромен добър мъж, който взимал хората и ги подхвърлял нагоре, за да се хванат за небето и да се качат там. Но времето не му стигнало да качи всички, а долу имало още много хора.
Започнало да се заздрачава. Не помня посоката, май беше от изток, но от едната посока се появил дяволът. Носел се бързо над равнината. Нямал крака, а бил някакси до кръста. Ужасът бил неописуем. Едни хора бягали, други направо умирали от страх. И майка ми била много ужасена. Но останала и го гледала в очите. Тя действително е много почтена (цялото семейство сме патили от това) и дяволът не могъл да всели в нея страх. Обърнал се и се разпаднал.
Това беше още преди да разберем за Кръга и седем-осем години преди да погледнем по новия начин на Магура. Сега мисля, че хълмът е магурския хълм и, че там ще се разрази една от последните битки за спасяването на човека, като това всъщност вече се е случвало мого пъти. Но го знам сега, а тогава не съм имал и идея за това.

След това десет години не сме преспивали там, такъв ужас беше.

А мястото от съня ми, където приех тази сила, се нарича Миленков кръст. Миленко бил преселник от македонско. Бил е хайдутин и в крайна сметка го убиват. Къщата му там я купихме преди пет-шест години преди тези събития. Тя е строена преди около 150 години за Миленко. Ориентацията й не е като на останалите къщи – има някакво отместване от посоките. Строил я е пра-пра-дядото, който се е качвал по гламата, окъдето се е сдобил с огромо влияние и богатство.

Върбовската църква е на 7-8 века. Има легенда, че е първоначално е построена на Миленков кръст – срещу Кръга, но една сутрин се била преместила сама на сегашното си място. Там е защитена от една естествена стена от въздействието му.

Кръгът и гламата са много, много особени. Те са арена на странни събития и смятам, че ги пораждат, защото се намират точно в средата на огромния геоглиф Ф, който има функцият да материализира промисълта. В разказа „Алтруизин” на Станислав Лем героят рябваше да работи с една машина за създаване на чудеса, на която имало огромен надпис „ВНИМАНИЕ! ВИСОКА ТРНСЦЕДЕНТАЛНОСТ!” Не мога да си представя по-уместно предупреждение за близката околност на Кръга.

По-нататък предстои да ви запозная с един много интересен и заплетен случай на съвременно жертвоприношение и появата на древни същества, който се разиграва в близката околност. Предположението ми е, че такива същества се появяват в този район, когато се получат вихри във вълните, които се излъчват от кръга. Те навярно се пораждат от предизвикани смущения.

Път към отвъдното

Имам стари сведения в рода си, че доловете на върбовската глама представляват път към отвъдното.

Общ изглед на Върбовската глама от юг.

Прабаба ми често сънувала, че се изкачва нагоре по доловете и, когато стигала на върха, там били душите на умрелите хора. Моят опит с тези долове също е в подобна посока. Твърде субективен е, за да бъде споделен. Поне върху мен имат изключителна привлекателна сила и след всяко изкачване по тях животът ми претърпява промени. Дори самото изкачване за мен е някаква мистика. Точно в любимия дол се намира пещерата Малки печ, която е с триъгълен свод и течаща водя, където намерих възстановен древен олтар. Тази пещера е била светилище, а те в никакъв случай не се изграждат на случайни места.

При всички положения намирам, че по доловете следва да текат изключителни по мащабите си енергии от познат и от непознат вид. Формата усправлява поведението на силите, затова един огромен дол следва да представлява истинска магистрала за тези енергии. А, където текат големи енергии, нещата са винаги много странни, защото те деформират и времето, и пространството.

Имах възможността при едно погребение в село Върбово, да наблюдавам преминаването на душата в отвъдното. То стана именно по гламата.

Истината е, че чрез Върбовската глама не само ние можем да преминем отвъд, но и отвъд може да идва при нас.

Та, в тази къща сънувах символа кръг с кръст, който после намерих и в Магура:

 

Сега интересно е друго. В къщата е живял Миленко – преселник от Македония, хайдутин, гонен от турците. Къщата е построена за него преди доста повече от 150 години. В крайна сметка Миелнко бива убит на местността Миленков кръст. Там имало оброчен кръст, а тая местност се намира право срещу Кръга – точно на мястото, където в странния ми сън получих символа кръг с кръст.

Мина много време, стана 2015 година и в село Върбово решиха да издигнат кръст на това място, защото старият каменен оброчен кръст бил разрушен по времето на комунизма.

Ние никога не сме имали земя на това място, но при далаверите с връщането на земята в частна собственост хората с възможности и достъп до нужните места си избирали за себе си по-хубави парцели – на чужди места, а на другите хора приписвали собствените си по-малко апетитни имоти. И така, на нас ни приписали едно малко парче земя точно на Миленков кръст. Точно където е бил оброчният кръст и точно на мястото, което беше избрано за поставянето на новия кръст. Но ние нямаме нищо общо, въобще не сме участвали в процеса. Просто, когато се търсеше кой е собственикът на тоя терен, кадастърът показа собственик Тодора Конинска – прабаба ми, която е дъщеря на Иван Белперчинов.

Тука се получават множествени връзки между род, къща, място, участници, символи.

С поставянето на кръста срещу Кръга практически се получава кръг с кръст, което е и търсен ефект, ама не от нас хората, а от някой друг, който има способността да подрежда събитията и фактите.

Междувременно, докато се поставяше кръста, с мои приятели от Археологическо дружество Белоградчик построихме реконструкция на праисторическо жилище до пещерата Лепеница. Когато започнахме строежа, първо трябваше да изберем място и да го почистим от храстите. Там има само едно удобно място пред пещерата и него избрахме. Като изчистихме храстите, се видя, че скалната плоча е била изсечена, за да стане равна. Личеше, че и преди нас някой е строил къща на същото място. И, нормално, това е единственото удобно място там.

Тогава още не знаех. Към средата на строежа върбовляни вече бяха много развълнувани, защото някога това били върбовски земи. Разказаха ми каква е историята. Всички тези земи около Лепеница били изкупени от Иван Белперчинов и после разпродадени на съселяните му. А неговата къща, къщата на Иван била на самата пещера. Оказа се така, че строих върху основите на пра-прадядо ми, без въобще да подозирам. И всъщност съм направил реконструкция на неговата къща.

И след всичко това, напълно забравил за всички тези истории, съвпадения, преплетени връзки, намерих ритуален кладенец над Лепеница с изсечено неговото име. Едва ли бих могъл и да се надявам на по-значим за себе си документ от живота на Иван Белперчинов и за по-явна връзка между моите и неговите занимания.

Накратко, това ми е историята. Сигурно изпускам нещо. Но реално не бих могъл да се занимавам с нещо друго. При мен предопределението е такова, такъв ми е родът. И този надпис около ритуалния кладенец ме прави наследник на единствения документиран жречески род в района. Тук първо Православието, после Турското робство, а най-сетне и комунизмът са затрили старите традиции, забравило се е кои сме, забравили са се родовете, знанията, заниманията. И изведнъж се намира един човек, към края на Турското робство, Иван Белперчинов, който е бил достатъчно прозорлив, за да остави този документ за дейността си. Да, там може да го намери всеки. Но колко малко хора са склонни да ходят по разни скали и чукари, без да имат някаква изгода от това. И колко малко от тези, които ще минат от там, ще разберат какво всъщност значи името. Бил е гениален – само оня от неговия род, които е способен да свърже фактите и който има достатъчно странна мотивация, за да се мотае по скалите, а да не кибичи по заведения или да спи пред телевизора, оня който е готов да рискува всичко, да зареже София и да последва някакъв интуитивен повик да се върне към Белоградчик, само тоя ще получи завета на документа.

Така в днешния ден съм единствения, който знае светилищата и ритуалните кладенци наоколо и то не като иманяр, а като езотерик и като маг, и единствения, за когото е посочено, че е от жречески род. В рода ми често се изразява съжаление, че цялото злато на Иван Белперчинов било разнесено от разни хора и ние не сме наследили нищо, че не ни е е оставил нищо от него. От злато файда няма – то идва и си отива. Той е оставил много повече – името си около ритуален кладенец като потвърждение на чудесата и странностите от живота му. Не мога да се сетя за по-далновидна постъпка. Той във всичко е бил невероятно далновиден.

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: