Skip to content

Книга „Свещените Белоградчишки скали“

януари 8, 2016

ПРЕДИСЛОВИЕ

В търсенето на познание и разбиране човек трябва да се осланя преди всичко на себе си и на собствената си преценка за нещата. Сам да наблюдава, сам да възприема и осмисля, сам да намира информация, която потвърждава или отхвърля неговите изводи до момента. Така човек се учи.

В процеса на това учене е много полезно да натрупваме логически капитал – начини на премисляне на явленията. С колкото повече логически постановки разполагаме в ума си, толкова по-големи са нашите възможности да опознаваме, защото логическата постановка е онова, което дава разбираемото обяснение.

А най-ценно от всичко е да развием умението си да свързваме отделни, привидно несвързани помежду си факти в едно цялостно обяснение, което вклчюва всичко известно до момента. Разбира се, това можем да научим не само и единствено сами чрез личния си опит и усилия, но можем да открием и подходящи учители, от които да усвоим различни начини на мислене.

Ако някъде има учители, то те не би трябвало да предлагат догматични учения, защото това не носи никакво развитие на учещия се човек. Да кажем на някого, че нещо е така, не струва много, но да му кажем защо е така, това има голяма стойност. Разбирайки връзките между явленията, човекът постига ориентация в света и придобива умението да постига ново разбиране, осланяйки се на собствения си ум.

Затова е особено полезно да се разглеждат множество тълкувания и обяснения на едни и същи явления, за да се разберат те възможно най-пълно. В никакъв случай не бива категорично да заявяваме на някого, че истината е докрай разкрита и изчерпана. Напротив, ако ние имаме някакво разбиране каква е истината, то трябва да обясним как сме разбрали това. Трябва да дадем всичките предпоставки и връзки, така че учещият човек също да разбере. След това всеки трябва да е напълно свободен да приеме или да отхвърли това разбиране. То не може да се провери с някакъв изпит, не може никога да се даде окончателен отговор това истина ли е или не съвсем. Винаги, за всяко едно разбиране ще се намират неща, които го подкрепят, и такива, които са в противоречие с него. Това означава само и единствено, че разбирането има още да се развива, че всички пътища пред него са все още отворени.

Когато ние учим в училище, нещата ни се поднасят като напълно разбрани, изчерпани и завършени факти, т.е. като в една пълноценна догматична система. В тази система се оценяват знанията на учениците, което също намирам за порочно, защото никъде не съществува някаква гаранция, че преподаваното е единствено и напълно вярно. За да можем да дадем оценка, ние трябва да имаме абсолютното познание, иначе оценката ни е само една претенция.

Би било много по-полезно за нас, ако се учехме на мислене. Разбира се, то няма как да се оцени, защото пътищата на мисълта са безбройни и могат да използват едни и същи факти, за да тръгнат във всевъзможни посоки.

Понеже обществото не желае неуправляеми индивиди, които сами определят каква е тяхната истина, то от рано приучава хората да бъдат оценявани. Така в бъдеще всеки ще бъде психологически зависим от даваните му оценки и това ще бъдат най-сигурните юзди на неговото мислене и поведение. Това се прави в училището с особена систематичност, независимо дали преподаваното там е безспорна и единствена истина или не е.

В крайна сметка, училищната истина е само едно от разбиранията за света и то, както и всички останали, не трябва да се дава като единствено, а само като логически път – един от всичките, които могат да бъдат отхвърлени безнаказано. Но ние имаме няколко поколения, формирани с една истина. От тези поколения са израсли и хората, които изследват и обясняват света сега. Онези от тях, които най-дейно се придържат към училищната си истина в опитите си да обяснят действителността, израстват най-много и биват лицензирани като източници на познание, т.е. те стават учени. А ние всички стоим и ги гледаме в устата какво ще кажат, защото от това зависи какъв е светът и какви сме ние. Те са лицензирани да познават истината.

По същата система и със същия набор от обяснения е проучван и районът на Белоградчик, обаче са пропуснати много неща, които действително съществуват и могат да бъдат наблюдавани от всеки. Защо са пропуснати? Може би не са забелязани, макар това да е трудно да се случи. Може да са подминати. Защо, обаче, се подминава едно нещо, което наистина съществува? От една страна, ако то не е част от нашата система от разбирания, ние по-трудно го забелязваме, а и не сме склонни да се задълбочим в него. От друга страна, ако то не се вписва добре в системата ни от разбирания и заплашва да я промени, тогава предпочитаме да не се занимаваме с него.

За последния случай учените хора са издигнали в култ твърдението, че изключението потвърждава правилото. Да, ако има изключение, то това значи, че има някакво правило, от което то е изключение. Това наистина е потвърждение, че правилото съществува. Но това е просто една логическа игра. Ако има правило, от което съществуват изключения, то това правило не е достатъчно пълно и не обяснява света достатъчно добре.

Обективно, т.е. наблюдавано от всеки желаещ да обърне внимание, в околността на Белоградчик същестуват няколко сериозни изключения от академичната представа за действителността. Те ще бъдат представени в тази книга и ще се потърси едно по-всеобхватно правило, което да обясни и тяхното съществуване, така че да направим разбирането си по-пълно.

 КОЕ Е СВЕЩЕНО?

Докато науката се занимава с измеримите свойства на света, то съществуват и други подходи, които се основават на неизмеримите същности и свойства или поне на тези, които още не сме се научили да измерваме. По разбираеми причини науката избягва да се занимава с такива въпроси, отдавайки много от тези неизмерими и недокументируеми с технически средства явления, на въображението или на разстроената психика. Обаче, когато ученият го боли, тази болка той приема за реална, макар да не може да я измери. Значи, за едното може, а за другото не може.

В някаква степен аз също съм учен, защото съм школован по същата система и тя ми е издала няколко на брой диплома за постигнати нейни степени. Тогава аз съм наясно с измеримия свят и принципите на неговото опознаване, но също така познавам и ограниченията, които произлизат от тях. Тъй като през живота си съм видял много неща, които остават необяснени и дори необясними от науката, а искам да имам познание и за тях, защото те реално са се случили и съществуват, ми се е наложило да се обърна и към други разбирания за света. Не отхвърлих онова, което не се вмести в моята школовка, а се заех да го изучавам по неговите правила и те много често водеха до потребността да навлизам в онова, което е свещено.

В продължение на много години за мен свещеното беше голяма глупост, пълна фантазия и заблуда, но с упорство и постоянство животът ми ме доведе до там да си дам отговор, що е то свещеното. Премислях най-различни неща, които са свещени, като се стремях да намирам приликите между тях и на тази основа да правя обобщения.

След премислянето достигнах до разбирането, че свещено е всичко онова, което е свързано с появата на живота, с неговото поддържане, с неговото развитие и с неговия край. Свещеното е онова, което се отнася до живота. Разбира се, това понятие е обвито в някаква мистика и тя му придава едно „несериозно” звучене, но истината е, че за нас животът е пълна мистерия. Докато все пак сме постигнали някакво разбиране за това как да го поддържаме и как той се развива, то ние не знаем почти нищо за неговото възникване, за неговата същност и за неговия край. Науката не знае нищо съществено за това най-важно явление, тя няма дори работещо определение за живота и за онова, което е живо.

Когато се съберат толкова много пропуски и несъстоятелности в една система от обяснения, ти не можеш да продължаваш да живееш с пълно доверие в нея. Можеш да продължиш да я използваш дотам, до където тя работи добре, а след това очите трябва да се отворят още по-широко. С нож не отсичаме дърва и с брадва не режем хляб. Въпреки това и двете имат нещо общо – острието. По същия начин и мистиката, и науката имат за общо изследването и размислите върху изследваното, както и опита ни с него.

Понеже досега Белоградчишките скали и околността са изследвани почти само от научна гледна точка, то от тях е разкрита само една малка част – онова, което може да се измери и документира. Ние ще отидем отвъд това и ще видим една много голяма част от тяхната същност, за която хиляди хора се досещат, но е голяма рядкост някой да се е занимавал с върпоса систематично.

В тази книга предстои да видим няколко причини, поради които Белоградчишките скали са свещени, т.е. свързани с всеки един аспект на живота – същност, поява, поддържане, развитие и смърт.

УСЕЩАНИЯТА СРЕД СКАЛИТЕ

Когато се разхождате сред Белоградчишките скали, ако в някаква степен сте свикнали да се отдавате на усещанията си и умът ви не е твърде зает с различни въпроси, то вие ще изпитате нещо много любопитно.

На всяко едно място сред скалите съществува различно усещане, което изпълва съществото на човека. То се възприема най-добре, ако човек е сам. Усещането идва спонтанно от самото място и не се дължи на наша реакция към мястото. Ако се връщате на същото място отново и отново, то всеки път ще изпитвате същото усещане, което идва да покаже, че тези усещания се пораждат от местата. Такива наблюдения са необходими, защото иначе човек може да отдаде това на някакви свои моментни състояния и да не свърже явлението със скалите.

Със сигурност знаете, че усещането се помни също така, както се запомнят вкус, аромат, мелодия. Усетът е шестото чувство на човека и той може да се развива както и останалите пет сетива, които са свързани с тялото. Чрез тях анализираме и опознаваме физическата действителност. Чрез усета си, който няма обособен телесен орган и не е свързан с материалната действителност, ние опознаваме друг свят. Самият факт, че усетът съществува и работи, показва, че освен материалната действителност, съществува и друга действителност. Тя не е веществено проявена, но съществува също толкова истински.

Сред скалите усещанията се менят много бързо с ходенето сред тях. Ако изминете само сто-двеста метра или просто идете от другата страна на някоя скала, вие ще се почувствате по напълно различен начин. Това значи, че сред скалите съществува една изключително пъстра и наситена мозайка на усещанията, т.е. неизразеният чрез материя свят е много разнообразен на това място.

На други места това явление не се наблюдава в тази екстремна степен. И на другите места усещанията се сменят, но с изминаването на големи разстояния и с попадането от една местност в друга, а сред скалите тези изменения са в много малки разстояния, т.е. те са много нагъсто. Все едно имаме огромен дворец, изпълнен с много и много стаи, във всяка от които се разнася различен аромат.

Представете си сега, колко са големи Белоградчишките скали – тридесет километра по протежение и до пет километра в широчина. Условно разделете тази площ на еднакви геометрични фигури със страна от около двеста метра и ще получите не по-малко от 2 500 състояния. Може би това надвишава възможността на човека да разграничи едното състояние от другото, това е нещо огромно.

Във всяко едно от тези състояния следва да е заключена някаква енергия, оформена по различен начин от тази в съседното място. Навярно самите скали с техните форми и разпложения така отклоняват енергийните лъчи и ги наслагват едни върху други, че на всяко място се получава различен модел, който се усеща по уникален начин. Това е напълно възможно, защото формите на скалите са много разнообразни и сложни, както и взаимното им разположение, а през пространството преминават всевъзможни енергийни лъчи, най-малкото тези, които Слънцето излъчва.

Преминаването от едно усещане към друго стимулира шестото сетиво и по този начин го развива. Същото се случва и с всички останали сетива. Ако на света нямаше вкус или всичко беше с един и същи вкус, тогава ние нямаше да имаме нужда от това сетиво и то никога не би се развило. Да, може да се оспори, че вкусът е интерпретация на организма и психиката на субстанции, които сами по себе си нямат вкусови качества. Напълно е възможно. Но логиката пак е вярна. Ако на света съществуваше само една единствена картина, очите щяха да бъдат напълно излишни. Ако картините бяха само две и се сменяха, очите щяха да се развият само до там, че да долавят дали става дума за едната или за другата картина. Самите картини щяха да бъдат заложени в нашата психика още с рождението ни и примитивните ни очи само щяха да ни насочват коя от тях е актуална в момента. Това не би довело до абсолютно никакво развитие на сетивото, защото не би съществувала необходимост от развитие.

Именно богатството и разнообразието на вкусовете, миризмите, звуците и мелодиите, изгледите кара сетивата да се развиват, за да могат да долавят все повече нюанси. За да се смогне с обработката на информацията от сетивата, се развива и мозъкът, развива се и осмислянето, развиват се умът и душата ни. Затова тази бърза смяна на усещанията сред скалите е идеалната среда за развиването на шестото ни сетиво, защото е стимул за него.

Ако в изкуствената градска среда усещанията са значително по-еднотипни и едностранни и от това се намалява развитието на усета, то сред Белоградчишките скали усетът се изостря до краен предел.

Това е като умението за четене. То се развива с четене. Значи, за да развием усета си в много висока степен, добре е да се намираме на подобно място.

Природата и произходът на тези усещания са разгледани по-подробно в книгата „Езотерична легенда за Белоградчишките скали“. Тук е нужно само да се изложат няколко хипотези, колкото да имаме представа.

От една страна, тези различни усещания могат да се дължат, както се каза, на много сложното пречупване, отразяване и наслагване на енергиите. От друга страна, скалите могат да са много странна форма на дзен, който стимулира сетивата и предизвиква съзерцание и размисъл – все едно някакъв бог ги е създал, за да ни въздейства, докато ги наблюдаваме. На трето място, ако тръгнем от основата на легендата за техния произход, според която те са вкаменени същества, можем да стигнем до извода, че всяка скала всъщност има съзнание и присъствие.

КАК ГЛЕДКИТЕ КЪМ СКАЛИТЕ И РАЗХОДКИТЕ СРЕД ТЯХ ВЛИЯЯТ НА УМА

Ако човек е свободен от важни грижи в момента и гледа към Белоградчишките скали, то те му въздействат с красотата си и предизвикват у него чувство на радост и възторг. А обикновено човек е свободен от грижите си, когато е сред скалите, и той се намира в подходящо състояние на ума и емоциите. Гледките едновременно успокояват и отпускат, но предизвикват и усещане за мистика – за нещо, което не може да бъде докрай опознато и обяснено.

Именно това състояние на отпускане и възторг, така да се каже, отваря портите на човека и той става възприемчив. Поради стреса в живота си и заради почти постоянното очакване да ни се случи нещо неприятно или да се отнесат с нас по недобър начин, ние прекарваме много голяма, а понякога и по-голямата част от времето си, бидейки затворени и обградени с плътни и високи стени.

Когато Белоградчишките скали отворят нашите емоционални порти, от тях към нас започва да постъпва един много голям поток от информация. В началото тя е почти изцяло образна и се възприема чрез очите. Всевъзможните форми много често създават усещането, че виждаме познати неща. Това се извършва в по-голямата си част подсъзнателно, като в дълбините на ума ни се извършват безбройни асоциации.

В същото време зрението е телесното сетиво, което е най-близо до ума и е най-ефирно и нематериално. Информацията, постъпваща чрез зрението, навлиза направо в ума ни както чисто физически, така и психически. Умът в най-голяма степен се формира и работи чрез зрението. Най-силните стимули за ума са зрителните стимули. Всички тези разнообрази гледки сред Белоградчишките скали са един наистина огромен информационен поток, заради който умът се натоварва в крайна степен и престава да мисли, защото на първо място се стреми да обработи визуалната информация, тъй като тя е най-важна. В това силно натоварено състояние умът оставя настрана речевите процеси, от които се състоят мислите. За да проверите това, опитайте се да мислите без думи. Това, което ще се случи, е, че мислите ще престанат. Точно това е състоянието, което се търси в много учения и практики и наподобява медитацията.

Това образно претоварване сред скалите, обаче, не се усеща като мисловна дейност и не уморява, защото умът се занимава с онова, в което е най-добър – работата с образи. Това е съвсем вярно, когато образите са приятни и носят наслада. Ако умът се изпълни с мисли, ето това затормозява и уморява, но тук то не се случва, защото сред скалите мислите се изпаряват.

Значи, огромното образно натоварване на ума с приятни гледки премахва мисленето, отпуска и успокоява, отваря емоционалните ни прегради. Ние ставаме дълбоко възприемчиви.

Всички тези разнообразни образи, които виждаме сред скалите, в някаква степен приличат на други образи, които сме виждали или които сме си представяли през живота си. Могат да ни напомнят на животни, случки, предмети, хора, илюстрации в книги, образи от сънищата и какво ли не още. Представете си какво се случва в подсъзнанието ни – там кипи невероятна по мащабите си дейност. Напълно несъзнателно е, но човекът има изключителното умение да сравнява образи и да ги разпознава. Всеки образ, който виждаме, поражда асоциации, т.е. препраща ни към подобни образи и нещата, които са свързани с тях.

Всеки човек през живота си трупа огромна библиотека от преживявания и мисли, като всички те винаги са свързани с някакви образи. Повечето хора не се занимаваме системно да подреждаме тази информационна база в себе си. Понякога тя се преподрежда сама под въздействието на дълбоко емоционални събития и това се проявява като сънища, прозрения, осъзнаване на някакви принципи на живота или като други явления от този вид.

А когато гледаме Белоградчишките скали, цялата тази огромна образна стимулация предизвиква целия ни житейски опит да се преподрежда по нов начин. Представете си, че всяко наше преживяване е един предмет, състоящ се от няколко части – образ, последователност на събитията, участници, същност на случилото се, място, причини, последици, емоционално състояние, отношения между участниците – това е една сложна и разклонена вещ в света на психиката ни. Когато се натрупат много такива вещи, бъркотията е голяма, те се струпват като утайки. По принцип, тези психически вещи, съдържащи нашите познания и житейски опит, намират своите връзки помежду си. Когато ние успеем да си обясним някакво явление от живота си, това значи, че няколко такива вещи са се сглобили като части от пъзел. Когато сме тревожни и не можем да разберем смисъла на живота си и събитията в него, то психическите ни вещи не успяват да се свържат правилно и между тях се поражда и остава напрежение.

Разбирате ли, ние имаме изключително голяма информация в себе си, която натрупваме през живота си. В нас има невероятни знания, намиращи се в неподреден вид. А, ако приемем, че имаме дълбоки спомени от минали животи, то количеството на информацията и знанията става невъобразимо голямо. Още по-голямо става, когато допуснем, че всички хора имат общо подсъзнание. Докато всичко това се намира в хаотичен и несвързан вид, ние страдаме, защото то е товар и причинява емоционални реакции. То може да бъде пречка в живота ни и, ако психическите вещи са неправилно свързани, т.е. ако сме си направили изводите грешно.

Преподреждането се получава, когато сме в състояние на „гледане в една точка“ – безмълвни, без мисли, отдадени на нещо, което дори не ни е известно. То е като медитацията, а сред скалите тя се случва активно. Всяко подобие на наблюдаваните образи с някакви наши спомени кара тези емоционални вещи да се разместват и да търсят нови връзки помежду си. Това става толкова естествено, колкото е естествено химичните елементи сами да намират връзките помежду си. Това е като глината, която се преоформя, когато се намокри. Водата служи за смазка между малките й частици и това позволява заемането на нова подредба. Такава роля играе огромният поток от образи, идващ от скалите.

В момента, докато сме сред тях, привидно нищо не се случва, но ние просто не можем да го забележим, защото съзнанието ни не достига до там. Обикновено минава някакво време след контаките ни със скалите и ние достигаме до прозрение. Потребно е това време, за да се превърне дълбокото преподреждане в съзнание и да изплува до ума ни. Така ни въздействат скалите с образите си, които са безкрайни, защото всяка гледна точка ги разкрива по нов начин.

От друга страна, когато човек бездейства, мислите се движат бурно. Ако някой човек е тревожен, то е, защото не знае на къде да поеме. Това се получава, защото много мисли препускат в ума му, борят се една с друга и взаимно се отричат. Мислите са такива. Мисълта не съдържа в себе си знание, нито житейски път, тя е само развитие и проверка на предположения. Ако не действаме, ако не правим това, което ни е потребно, то ние се изпълваме с мисли. Мъртвото действие ражда мисълта, т.е. мисълта е трупът на действието. Натрупването на много мисли значи, че сме спрели в света на действията и живеем в света на бездействието. Ние трескаво търсим изход от него, но той не може да бъде намерен чрез мислене. Това е порочен кръг.

Хората казват, че движението подобрява мисленето. Всъщност не, движението прекратява безплодното мислене, защото представлява действие. То прекратява безплодието, разсейва всички тези борещи се помежду си вълни. Когато ходим, мисълта се успокоява и тогава можем да достигнем до решения, защото повърхността става спокойна и гладка и ние можем да погледнем под нея.

А разходката е най-висшата форма на ходенето. Ако ние ходим с цел да извършим някаква работа, това е натоварващо, защото работата е в мислите ни, но все пак е по-добре, отколкото да пътуваме с автобус към работата си, защото тогава го няма дори движението.

Разходката е ходене, което няма цел. Ти не очакваш да получиш нещо от нея – свободен си. Мислите престават да са необходими, съзнанието излиза от релсите, човек изпитва наслада. Разходката не стимулира мислите, тя стимулира ума и въображението. При разходката, от една страна, мислите се оттеглят, а от друга страна, ние получаваме различни впечатления, които се сменят. Те извикват различни асоциации, които се появяват в нашето въображение и така то бива стимулирано. Именно въображението намира решенията, не мислите. Всички тези впечатления касаят психическите ни вещи, за които стана дума по-назад, като предизвикват у тях преобразувания и преподреждане.

Когато се разхождаме сред Белоградчишките скали,  съчетаваме три неща. От една страна, това са гледките, които предизвикат отгласи в дълбокото ни подсъзнание, а от друга страна, това са сменящите се впечатления, които движат нашето въображение. Към това добавяме и усещанията, които са напълно различни между всеки две скали. Смяната на усещанията задвижва нашия усет, а именно той най-добре работи в света на психическите вещи.

Разходките сред скалите активно стимулират и ни предизвикват да изпозлваме три наши способности, които обикновено не намират достатъчно поле за изява. Затова човек се чувства толкова добре сред скалите, защото е пълноценно същество, още повече, че е същество, което се преподрежда, лекува се чрез това и постига нови идеи, разбирания и прозрения.

Ето така скалите действат на човека и го обучават. Затова след разходките там ние добиваме нови прозрения и разбиране. Това е част от развитието на живота, защото с това се променят и душата, и тялото, и съдбата ни.

Изглежда, че тези особености на скалите са участвали във формирането на поне две човешки култури – в създаването на абстрактни идеи и нови концепции за света.

ИЗПРЕВАРИЛИТЕ ВРЕМЕТО СИ ХОРА

Много интересна находка е открита в пещерата Козарника, намираща само на няколко километра на север от Белоградчишките скали и на северния склон на северната стена на Белоградчишкия разлом. Находката е намерена при направените в пещерата археологически разкопки. Там са открити следи от човекоподобни обитатели на възраст 1,2 -1,4 милиона години. От една страна, тези находки променят представата на археолозите, какви са били миграциите на древните хора по света и как е заселен континентът Европа. Това очевидно е станало първо през Балканите. Появява се дори забавното твърдение, в което обаче има много смисъл, че първият обитател на Европа е родом от Белоградчик. Но това е по-малката новина, макар да е добила по-широка популярност. Всъщност, обикновено се случва точно така – по-незначителните неща, които са по-лесно разбираеми, добиват по-голяма популярност и сред тях започват да се губят действително интересните особености.

Такава особеност също е открита при разкопките в пещерата и представлява част от животинска кост, върху която са нанесени поредици от успоредни черти (Фигура 1). Възрастта на тази находка е около 1,4 милиона години.

Първоначално са възникнали спорове относно това, как са нанесени успоредните черти. Когато костта била огледана и изучена внимателно, била отхвърлена тезата, че чертите са резултат от отделянето на кожата и месото. Действително, биха могли да се получат подобни наранявания от изпозлвания нож, но самият характер на чертите ясно указва, че причината е друга. Останал единствено вариантът, при който чертите са нанесени нарочно и с точно определена цел.

Какво значи това? Нарочно нанесените черти изразяват нещо, те представляват запис и то не какъв да е, а абстрактен запис. Ето това е наистина важното. Абстракцията е способността на ума да се отдели от конретната материална вещ или явление и да мисли с понятия. Най-изявената от всички абстрактни науки е математиката, където всички действия и цялото мислене могат да се извършват напълно без всякакво наличие на вещи или събития. Когато имаме примитивни рисунки, те отразяват непосредствения бит на хората, като представят животни, ловни сцени и други подобни неща, които са изобразени буквално и натуралистично, доколкото художникът е умеел да направи това.

Успоредните резки са съвсем друго нещо. Те не изобразяват вещи, нито хора и животни, а носят идея, т.е. абстракция. Те представляват навярно вид отброяване или някакъв подобен запис.

Според археологията, способността за абстрактно мислене трябва да се е развила у човека преди не повече от 50 000 години, затова е изключително странно, че е намерен артефакт на 1,4 милиона години, свидетелстващ за абстрактно мислене. Това е уникално явление, което не е било наблюдавано никъде другаде по света, иначе границата на абстрактната мисъл щеше да бъде отместена по-назад.

Как така и поради какво в околността на Белоградчик се появява група от хора, които могат да мислят абстрактно, когато цялото останало човечество не може?

Историята, която разказват артефактите от Козарника, е много дълга и върви практически без прекъсване до днешния ден. Следват артефакти от ранни неандерталци отпреди 300 000 години, след това находки отпреди 150 000 години, които обаче не показват наличие на абстрактно мислене. Изглежда, че след първоначалния подем настъпва период на упадък, а навярно такива цикли е имало много на брой.

Това се променя рязко с появата на съвременния човек – Homo sapiens sapiens, който напуска Африка преди около 50 000 години и заселва Европа. Масово в пещерите около Белоградчик се намират човешки следи отпреди 40 000 години, т.е. и новият човек е изминал същия път – пак през Балканите и пак през околността на Белоградчик. Няколко хиляди години по-късно същият човек оставя следи и в Западна Европа.

Тук отново се случва нещо интересно. Следите от пещерите Козарника и Магура показват значителни културни разлики в сравнение със следите от същото време из останалите части на Балканския полуостров, а дори и с останки, намерени на днешната територия на България и то на няма и 300 километра. Това значи, че Белоградчишката култура се е развивала различно от не толкова отдалечените култури. Как е възможно това и защо се получава, след като всички хора са с еднакви способности и се занимават с почти едни и същи неща? Те би трябвало да достигнат до много подобни изводи и да изминат подобен път на развитие.

Официалната наука, но западната, а не българската, е класифицирала развитието на култовете по света, като посочва, че е съществувал т.нар. Европейски култ към плодородието, който се е развил в Източна Европа около река Дунав преди 36-39 000 години. Това са земите на днешна Северна България, Южна Румъния, Сърбия.

Богинята-майка, от която всичко се ражда, е най-съществената основа на този култ. Единственото място в света, където богинята-майка е изобразена най-пълно, т.е. в трите си аспекта и с цялата придружаваща я символика, е пещерата Магура. Когато нещо е най-пълно на някое място, а на всички други места са налични само части от него, то изворът на това нещо е мястото, където го намираме в неговата пълнота. Това е източнкът на пълното познание по въпроса. С това разбираме, че центърът на култа към плодородието е пещерата Магура, намираща се само на десетина километра от Белоградчишките скали и само на тридесет километра от река Дунав.

Следите от този култ, изпълнени с магурска символика, се намират в пластове от най-различни епохи, като практически изпълват последните 40 000 години. Значи, от възникването си, този култ не е прекъсвал своето същестуване и магурските рисунки, част от които са направени според моя прочит преди 42 000 години, а в другата си част преди 14 600 години, а според някои научни тълкувания – преди 12 000 или 14 000 години, са запис на философията на плодородието. Т.е., тази култура се е формирала в околността на Белоградчик преди около 40 000 години, развивала се е и за нея е бил направен пълен запис в Магура. Това са културните особености, по които местното население се е различавало от останалите хора на Балканите. Разбира се, по-късно тази култура е била разпространена сред много хора и народи, но за това се говори в друга книга.

Тук важното е, че поне два пъти в човешката история хората от околността на Белоградчик достигат до разбирания за света, които изпреварват времето си и нямат аналог, т.е. не са възникнали като пренос на култура, а се появяват все едно от нищото.

Нали разбирате, когато едно явление се повтори два пъти при едни и същи условия, то е закономерност и със сигурност се дължи на условията. Какви са тези условия, които околността на Белоградчик има, а другите места нямат? Това са две неща: Белоградчишкият разлом, който ще бъде представен по-подробно по-напред в книгата, и Белоградчишките скали.

В предната глава вече стана дума за това, че скалите въздействат на човешката психика и подпомагат визникването на прозрения и нови идеи. Ето тази тяхна особеност е позволила на хората, заселили се сред тях, да достигнат до уникални концепции хиляди години преди събратята си, живеещи по останалите части на света.

kost 1-6mln

Фигура 1. Конска кост от пещерата Козарника с нанесени на нея успоредни черти. Възраст 1,4 млн години.

rebro 40 000

Фигура 2. Конско ребро от Козарника с успоредни черти. Възраст 40 000 години.

ukrashenie 26 000

Фигура 3. Амулет от пещерата Козарника на възраст 26 000 години.

МНОГО ОСОБЕНА ВРЪЗКА МЕЖДУ БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ И РИСУНКИТЕ ОТ ПЕЩЕРАТА МАГУРА

В пещерата Магура са изобразени около 700 рисунки, според една от оценките. Предмет на книгата „Посвещение в Магура” е разделението на рисунките в групи и тълкуването на техните основни смисли. Тук най-същественото е, че в пещерата са изобразени само най-важните послания на онази древна култура и всяка русинка, която е намерила място сред записа, има много сериозно значение.

Част от най-важните рисунки са три изображения на Богинята-Майка, като всяко изображение е един неин аспект, т.е. едно от трите нейни проявления. На Фигура 4 е показан аспектът на учител и просветител. В дясната си ръка тя държи огън, което е просветата, а на главата й се намира свещеният символ Т, който значи бог, божествен, промисъл, ум. В Магура всеки символ може да се прочете по множество взаимосвързани начини в зависимост от контекста. Това Т на главата на Богинята-Майка е изначалното от всички Т в пещерата, което идва да покаже, че тя, в този си аспект, е истинският проводник на промисълта, т.е. всички идеи идват чрез нея.

Тя, в този си аспект, е Великият учител на човечеството. Практически, онази стара култура заявява сама за себе си, че не се появява еволюционно, а бива родена внезапно преди 42 680 години в епохата Дева, което значи богиня. Същата култура посочва Богинята-Майка за свой родител. Тук е много любопитно какво точно се има предвид. Като се отчете предположението, че онези хора вероятно не са имали политически мотиви за действията си и не са изписали това познание показно, за да демонстрират себе си на други народи, а са го записали по най-съкровен начин и с голям риск за живота си в труднодостъпна галерия на пещерата, то следва да заключим, че са казали самата истина такава, каквато им е била известна на тях, без да се опитват да я изопачават.

Дали те са имали предвид буквалното рождение на своите тела от Богинята-Майка? Ако е така, трябва да мислим в посока на генно инженерство от страна на човекоподобни същества, което не е изключено, защото теорията на еволюцията има огромни пукнатини и не успява да обясни напълно убедително как и откъде се е появил човекът. Освен това, на много места по света съществуват древни свидетелства за чужда намеса в човешкото развитие или най-малкото – за посещения от космоса.

Ако са имали предвид рождението си в преносен смисъл, то това се отнася за тяхното окултуряване и просвещаване. Тогава рождението е времето, в което са станали хора по своя ум и по своята психика, очевидно изпреварвайки и за разлика от останалите хора по света от това време. И тук можем да се запитаме, защо хората от Белоградчишко постигнаха на два пъти такива висини в развитието си, дали не са били посетени от гости от космоса, които са ги научили да бъдат хора и да мислят абстрактно? Не е невъзможно, липсват и причини, които да отрекат такава възможност. Само едно противоречие има и то е, че горе-долу по същото време това би трябвало да се е случило и на други места. Едва ли можем да очакваме някакво чуждопланетно предпочитание към Белоградчишката околност?

В началото, когато се заех да изучавам лично рисунките от Магура, защото не бях удовлетворен от хипотезите на официалната наука, не съм си и представял, че рисунките имат нещо общо с Белоградчишкия край. Даже се питах, тези рисунки имат ли изобщо нещо общо с нас. Обаче с времето започнаха да се намират следи, които сочеха именно в тази посока.

Една от най-интересните следи е свързана съвсем пряко с Белоградчишките скакли. На няма и километър на юг от Белоградчик се намира една неголяма, но впечатляваща скала с формата на човекоподобна глава, която за сега ще нарека условно „Главата“.

Обикновено Белоградчишките скали изглеждат по различен начин от различните гледни точки. Особеност на Главата е, че прилича на глава от всички страни. Това е нетипично за скалите и трябва да има някакво обяснение, не може едно нещо коренно да се различава по признака си от останалите подобни неща. Главата е толкова съвършена, че много хора се питат дали не е изработена изкутвено – невъзможно е да се отговори. Тя самата е толкова фина и елегантна, че трудно можем да допуснем естествен произход. Има очи, вежди, ноздри и устни – всичко това игра на дъжда и ветровете ли е? Тя се крепи основно на издължената си напред брада и на един съвсем тънък постамент там, където би трябвало да бъде вратът й. Как се е образувало това нещо? Каква е тази случайност? Възможно е скалата да е дообработена впоследствие, но е наистина много трудно да се каже.

Гледана острани, тя има ромбовидна форма и напомня на фрески от Древен Египет, а според някои виждали я тя прилича на стари изображения на ангели. Други намират в нея прилика с главите на митичните рептилии, сякаш в Главата има нещо гущерско. Определо, това не е човешка, но е човекоподобна глава. Тя има изключително интелигентен и вглъбен вид и е навярно женска, такова е нейното излъчване и такова усещане създава.

Любопитна нейна особеност е, че гледа право към едно от най-изявените белоградчишки светилища – това на скалата Чачин камък, за което подробно се разказва в книгата „Петроглифът от Белоградчик”.

Като се върнем обратно в Магура, трябва да отбележим, че символиката на рисунките е изключително важна, защото чрез нея се предава тяхното послание. Всяка чертичка, всяка дъга, всичко в рисунките има точно определен смисъл. Затова направата на рисунките е била изпълнена с много внимание към детайлите и замисъла, в тях няма случайни елементи. Същото се отнася и за аспекта на Богинята-Майка, който е Учителят на човечеството (Фигура 4). В тази рисунка главата нарочно е обърната в профил, за да се подчертае нейна характерна особеност. Виждаме една ромбовидна глава, стояща върху много тънък врат, а отдолу се намира едно крушовидно тяло. Дотук двете глави (тази от Магура и скалната) имат много голяма прилика в профил.

Скалата Главата стои върху друга скала, която има крушовидна форма и е малко по-голяма от самата Глава. Като гледаме рисунката от Магура, виждаме точно същото. Ромбовидната глава на Богинята-Майка стои върху малко по-голямо крушовидно тяло.

Когато осъзнах приликата, за мен това беше удивително. Дали древните бяха изобразили скалата в пещерната галерия? Ако е така, това значи, че те са смятали скалите за носител на някакъв особен вид сила, която е способна да създава, да просветлява и да бъде учител. Тогава, обаче, изниква въпросът, защо не са изобразили и други скали по стените на пещерата, въпреки че има няколко рисунки, които биха могли да представляват скали, но не достатъчно убедително. По-скоро тази теза отпада.

Възможно е също една от скалите да е била изкуствено оформена от древните, за да заприлича на Богинята-Майка от Магура, така че да имат култова скала, която да я олицетворява. При това положение нищо не би пречило да оформят и други скали, за да приличат на различни рисунки от пещерата, но такива скали засега не са известни. По-скоро и този вариант е несъстоятелен. Третата възможност е скалата да не е обработвана от хора, но това е най-странната от всички възможности.

От една страна, скалата може да е била оформена от трети субект, който не е човек. Тогава следва да се допусне, че действително местното население е било изложено на въздействие от страна на пришълци, в което, да отбележим отново, няма нищо чудно, нито има доказателства, които да отричат такава теза. От друга страна, възможно е скалата да е придобила тази съвършена форма на глава без външна намеса и на мен лично този вариант ми харесва най-много.

Онова, което държи нещата в подредено състояние, е силата, действаща според някакво построение. Силата е онова, което създава множествата. Тогава, ако тази глава е оформена от въздействието на природните фактори, то очевидно те не са могли да въздействат отвъд една граница. Тази границата се оформя от силата вътре в Главата. Силата вътре поддържа скалата съгласно някакво построение, а построенията са винаги свързани със съзнанието. С това идваме до идеята, че скалата Главата е материален израз на някакво съзнание и на силата, която то управлява.

Та нали природните сили въздействат еднакво във всички посоки? Те би трябвало да създадат сферични или поне овални форми. Самото наличие на различни образи показва, че вътре в скалите има по-здрави части, които просто са били освободени от излишния материал. Това е странният въпрос – каква е причината за съществуването на по-здрави ядра в скалите точно с такава форма? Това е силата, която се намира вътре в скалите и държи по-здраво едни частици, отколкото други. Обаче, защо тази сила е подредена според този образ, а не е еднаква във всички посоки и в целия обем, т.е. защо не е безформена? Именно наличието на оформеност на силата е признак за съществуването на съзнание.

Предпочитам тази идея по следната причина: Белоградчишките скали притежават изключително разнообразие на формите, каквото човек дори не може да си представи. За да се измислят толкова много форми, нужно е изключително съзнание и въображение. Моето виждане е, че съзнанието не е въздействало външно върху скалите, например с чук и длето, а ги оформя отвътре, защото е вселено и въплътено в тях – те са негов веществен израз.

Така може да се достигне до съзвучие с основата на легендата за Белоградчишките скали, а тя казва, че те са вкаменени същества. Ако се чете буквално, излиза, че това са вкаменените тела на съществата, но смятам, че трябва да мислим за приели образ съзнания. При всички положения, трябва да се търси принцип, който обединява възможно най-много фактори – в идеалния случай, всички известни до момента, а също и точно да предвиди незивестни за сега факти.

При това положение, едно съществуващо в скалите съзнание може да въздейства на човешкия ум, когато човекът ги наблюдава с възхищение или изпитва различните усещания сред тях. Веднъж привлекло човешкото внимание с нещо, това „вкаменено“ съзнание може да предаде някакви уроци на човека и да го доведе до голяма поредица от идеи и прозрения.

Така се случи моето обучение в учението от Магура. Когато наближаваше да завърша университетското си образование, най-логично следваше да си намеря работа в София, но у мен се надигаше един глас, който ми казваше, че между мен и Белоградчишко съществува връзка, от която аз получавам силата си. Този глас настояваше да се върна, за да развия силата си в пълна степен и да направя нещо велико. Последва една поредица от действия, които извърших без ясна представа и по-скоро по инстинкт. Едно от най-важните от тях беше, че започнах да си представям как от моята ментална същност се разпростряха стотици нишки и се свързаха с много и много от скалите, а по тези нишки се осъществяваше обмен. Това продължи и когато се прибрах от София в Белоградчик. Скоро след това бях отведен за пръв път в Магура чрез кратка поредица от привидни случайности и видях рисунките. След това започна моето обучение, което продължава и до сега.

За мен е много лесно да приема, че запознанството ми с магурските рисунки беше катализирано от връзката ми със скалите, която отиде едно ниво по-далеч от тази на повечето хора, които не са се досетили или не са били вдъхновени да свържат менталното си тяло с тях. Още по-лесно ми е да приема това, след като видях, че съществува една скала, напълно еднаква с изображението на Богинята-Майка от Магура в аспекта й на учител. С времето и с нарастването на познанията и разбирането ми съм все по-склонен да направя извода, че скалите са магусркия учител или поне са материален израз на неговата мъдрост.

the aspect of teacher of Magura Goddess-mother

Фигура 4. Аспектът на Учител на Богинята-Майка от Магура.

the rock of the Goddess-mother bm 04

Фигура 5. Два ракурса на Скалата на Богинята-Майка („Главата“).

20

Фигура 6. Съпоставка на двата образа.

БЕЛОГРАДЧИШКИЯТ РАЗЛОМ

Всяко нещо има своята причина и Белоградчишките скали не правят изключение. Тяхното обаяние не се дължи само на формите им, защото много неща имат особени форми, но невинаги имат особено въздействие. Въздействието идва от друго нещо, то е като при хората – един има една енергия и създава едно усещане около себе си, а друг има друга енергия и създава друго усещане. Откъде, обаче, идва енергията на Белоградчишките скали и какви са нейните особености?

Доскоро не беше известно, но откакто сателитните снимки на земната повърхност са масово достъпни, се видя нещо много странно в околността на Белоградчик и касаещо Белоградчишкия разлом.

Градът и скалите се намират в Белоградчишкия разлом, който е уникален за цяла Северна България, а и за Балканския полуостров. Общоприетото обяснение за неговото образуване е, че надигането на Стара планина е накарало земната кора тук да се спука и така се е образувал разломът. В същото време не са се образували други такива разломи по протежението на планината. Логично е един и същи процес да води неотменно до подобни резултати, което обаче не се наблюдава. Би следвало по протежението на цялата Стара планина да наблюдаване такива разломи.

От друга страна, разломът е съвършено прав, а се е образувал на място, където Стара планина се е надигнала под формата на дъга около него. Изказаното дотук може да се разбира като случайност, но има и други странни факти.

Като всеки разлом и Белоградчишкият има две стени. Стените на Белоградчишкия са северна и южна. Северната представлява огромно варовиково възвишение с името Венеца. Южната стена се състои от множество варовикови хълмове, които се наричат глами. Гламите образуват дълга редица, като създават такъв релеф, че е удобно изграждането на селища в подножието на южните им склонове. Поради тази причина всяка глама носи името на съответното село.

Гламите от южната стена на разлома естествено се намират на юг от скалите, където образуват права редица, простираща се в продължение на 67 km. Странното е, че тази линия сочи право на 27.5 градуса на югоизток, което е право към зимното слънцестоене, т.е. към мястото, от което Слънцето изгрява два дни преди Коледа, а и на Коелда, тъй като при слънцестоенето Слънцето изгрява на почти едно и също място в продължение на седем дни. Можем да отдадем и това съвпадение на случайността, но съвсем скоро съвпаденията ще станат прекалено много, за да бъдат обяснявани със случайности.

Ако между две неща има съвпадение, това може (с големи уговорки) и да бъде плод на случайност, но ако съвпадението е между три неща, случайността е изклчючена. Тук вече става дума за закономерност. Преди да стигнем до следващите странни факти, които ще посочат Белоградчишкия разлом като едно твърде странно място, нужно е да се каже нещо важно за разломите изобщо.

Счита се, че разломите се образуват на местата, където в земната кора се намират т.нар. силови линии, които още биват наричани лей линии или линии на духа. Това са такива условия в земната кора, които благоприятстват протичането на енергии не само в самата кора, но и между ядрото на планетата и космоса.

Около тези линии възникват аномални явления и около тях степента на материална предопределеност е много по-малка, т.е. възможна е проявата на много повече психични явления. Заради това през цялата си история човечеството е изграждало своите светилища и храмове на такива места, защото те са били свещени заради протичащите енергии и възникващите аномални явления. Те дават възможност на съзнанието да надниква или дори да работи в непроявените материално действителности.

От една страна, разломите се получават по тези линии, а от друга страна, разломът е несъвършенство в земната кора. Във физиката е напълно известно, че всяко едно несъвършенство на телата поражда концентрация на енергии и напрежения в себе си. В хомогенния и еднороден материал, в който няма прекъсвания, силовите линии са разределени равномерно. Там, където има разкъсвания или нееднородности, силовите линии се прекъсват и това създава напрежения. Точно тези напрежения достигат огромни величини при мащабите на разломите, защото те се се простират в продължение на десетки километри. Цялата тази концентрация на напрежения прави възможна проявата на множество психически феномени, които са много по-трудноосъществими на други места.

Не е само това, но Белоградчишкият разлом сочи към зимното слънцестоене, с което провежда през себе си и огромните енергии, които се пораждат между Земята и Слънцето, когато тя застава в най-близката си точка до него на 21-и декември.

Това прави целия разлом свещен.

ОСОБЕНАТА ФОРМА НА РАЗЛОМА

Онова, което не беше известно и което се видя от сателитните снимки на земната повърхност, се отнася до формата на разлома и личи добре от много голяма височина. То е трудно да се наблюдава от земната повърхност, макар за по-наблюдателните да е възможно, защото със сигурност личи добре правата редица на гламите и в по-малка степен – останалите особености.

Северната стена на разлома и Стара планина образуват огромен кръг, чийто център се намира точно по средата на редицата на гламите и се пада върху Върбовската глама. Южната дъга на този кръг личи донякъде за наблюдателя, който се намира на земната повърхност. Диаметърът на кръга е половината от дължината на редицата на гламите, а на запад гламите опират в една тясна и продълговата котловина в Сърбия, която им е почти перпендикулярна. Така се получава един огромен символ, еднакъв с буквата Ф и то точно такава, каквато я изписваме ние – с черта отгоре. Заради това този феномен се нарича геоглиф – това е знак, изписан чрез терена. Дадох му името Белоградчишки геоглиф.

Дали е просто случайно съвпадение, че нашата буква Ф прилича на огромния геоглиф или пък в древността хората са знаели неговата форма и, тъй като това е бил един много важен символ, той е намерил място в балканските азбуки и по-специално в българската? Известно ми е от личните ми изследвания, че всяка буква има точно определен смисъл, защото буквите са функции и са строителни елементи в света на ума. Буквите са напълно неслучайни и датират без изменение в изписването и смисъла си още от времето на магурските рисунки. Над половината от буквите в Кирилицата са изписани в пещерата още тогава, което навежда на мисълта, че те не са измислени от учениците на светите братя, а навярно само са събрани и въведени наново в употреба.

Това е напълно естествено, защото в много далечното миналото човечеството е разбирало много добре смисъла на свещените символи и ги е използвало. С времето те изминават пътя от идеограми, през срички до букви. Така балканското население е предало древните си познания, част от които в днешно време имат формата на българската азбука. Дори и при всичко това пак може да се твърди, че говорим просто за случайности, винаги има хора, които предпочитат това обяснение.

razlom

Фигура 7. Сателитна снимка на Белоградчишкия разлом.

geoglif shema

Фигура 8. Графична интерпретация.

ВЪРБОВСКИЯТ КРЪГ

Много странна особеност на Белоградчишкия геоглиф е, че точно в центъра му се намира Върбовският кръг, разположен върху Върбовската глама.

Той ми стана известен през 1998 година, след като майка ми е сънувала, че й показват нещо особено върху склона на гламата. В следващите дни тя започнала да оглежда какво има на мястото от съня си и видяла Кръга (Фигура 9). След това го показа и на нас.

Той е очертан с растителност, която всъщност е само проекцията на нещо друго, защото растителността следва някаква сила и някакви условия и расте според тях. Половината от Кръга се намира в гора и там периферията му е очертана от изсъхнала и разредена гора. Другата половина е разположена върху по-голо, тревисто място, където Кръгът е очертан с храсти и дребни дървета. Кръгът често мени конфигурацията си и това се случва, като се променя растителността. Понякога имам чувството, че цели дървета просто се появяват или изчезват. Никога не съм виждал как точно се случва това, просто като погледна отново към Кръга след няколко дни в период на преобразуване, той вече изглежда различно.

В първите години избягвахме да споделяме за съществуването му, за да не привлечем ненужно или вредно внимание. Нямахме и много добра представа какво представлява. Понякога опитвахме да го покажем на някого, но беше рядкост някой да успее да го види. Изглежда, че тогава Кръгът беше труден за виждане, но това се промени с времето и сега всеки може да го види, а и отпадна онова чувство, че не трябва да се говори за него. Навярно самото време се е променило и той вече може да бъде виждан по-свободно.

Върбовският кръг е много странно явление и тук далеч не изчерпвам особеностите му. За да разкажа пълноценно за него, необходимо е да му посветя отделна книга. Важното в настоящото изложение е, че той има точно същата форма на буквата Ф, но е 216 пъти по-малък от геоглифа.

Как така две еднакви, странни и магически фигури са вписани една в друга точно в центъра си по чиста случайност?

krug

Фигура 9. Върбовският кръг.

krug shema

Фигура 10. Върбовският кръг с графична интерпретация.

СИМВОЛЪТ Ф ОТ МАГУРА

Странните факти не свършват дотук. Същата фигура е изобразена и в пещерата Магура и то в няколко варианта. Там тя се отнася до три неща. Първото е магическият символ, който материализира промисъла. Той е комбинация от символа Т, който значи бог и божествена промисъл, и символа кръг, който значи място за осъществяване (Фигура 11).

Намираме същия символ и в Слънчевия календар, където той значи и планетата Земя, изобразена в четири положения около Слънцето. Това са пролетното и есенното равноденствия и зимното и лятното слънцестояния. Точно в позицията на зимното слънцестоене Земята е изобразена като буквата Ф. Знаем, тогава се празнува Коледа, на който празник се извършва сурвакането. Сурвачката пък отново има формата на буквата Ф. От друга страна, този знак Ф в Слънчевия календар от Магура се чете и като Луна, когато календарът се чете едно равнище по-надолу и когато Слънцето в него се разбира като Земя. Луната пък е свързана с ума и с душата, т.е. с промисъла. Тези въпроси са разгледани подробно в книгата „Посвещение в Магура”, а тук се посочва основното, което е потребно, за да се разбере Белоградчишкият геоглиф.

F ot Magura

Фигура 11. Магическият символ Ф от Магура, който съчетава в себе си божетсвения символ Т и символа на мястото за осъществяване О. Вижда се, че дясната страна на кръга е запълнена, а лявата е празна – важна особеност, която се наблюдава и при Белоградчишкия геоглиф, и при Върбовския кръг.

Magura solar calendar

Фигура 12. „Слънчевият календар” от Магура. Вляво на „слънцето” се намира символът за Коледа.

kalendar 2

Фигура 13.Извадка от „Слънчевият календар” от Магура. Вляво на „слънцето” се намира символът за Коледа.

Съвършено сигурно е, че тези три фигури са една и също. Причината е следната:

  • Белоградчишките скали се намират в дясната част на окръжността на Геглифа, а лявата е празна;
  • Гората изпълвя дясната част на Върбовския кръг, а лявата е голя;
  • Има нарочно запълване в дясната част ит символа Ф от Магура, а лявата част е празна.

Не е само еднаквостта по образ, но и в предаването на нещо в дясната страна.

ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ ПО КОЛЕДА

Вече изглежда съвсем очевидно, че Белоградчишкият геоглиф не е случаен и не се е образувал, а най-вероятно е бил създаден. Той и неговият смисъл са били напълно известни на древното местно население, което е създало рисунките от Магура. Не е ясно обаче, дали са наблюдавали геоглифа от земната повърхност или по някакъв друг начин, например при полет и чрез някакъв вид медитация.

Геоглифът означава Земята в Позицията на Коледата и затова сочи точно към изгрева на Слънцето при зимното слънцестоене. Имам няколко тълкувания в тази връзка. От една страна, може геоглифът да е някакъв инструмент, който държи Земята стабилна спрямо Слънцето, защото такива особености демонстрира Върбовският кръг. От друга страна, геоглифът може да е огромен магически символ, служещ за осъществяването на Слънцето чрез Земята. Това осъществяване навярно е самият живот – втъкаването на духа, идващ през Слънцето, в материална обвивка. Възможни са също и други тълкувания, които са не по-малко странни.

А Белоградчишките скали се намират в дясната половина на огромната окръжност и я правят запълнена и тъмна, докато лявата е празна и светла. При Върбовския кръг дясната половина се намира в гора и е тъмна и пълна, а лявата се намира върху тревни площи и е празна. В Магура дясната половина на символа е запълнена, а лявата е празна. Виждаме три неизменни повторения на една и съща логика, което заедно с еднаквостите на формата е изключително и показва без всякакво съмнение, че трите фигури са едно и също нещо.

Това запълване на дясната част има следното значение. В дясната, запълнена страна се намира построението, което ще се осъществява. Същото е и с мозъка на човека, той може също да се представи като такава буква Ф, ако се гледа отгоре. Въображението се осъществява в дясното полукълбо, а въображение значи да поставим нещо в образ, т.е. да му придадем образ. Различните сили, най-често представени под формата на емоции и желания, приемат конкретни образи и така поемат по пътя си към материализация. Затова въображението е инструментът на сътворението.

Тази фигура Ф съществува изначално, тя е някакъв основен закон на съществуването и затова се проявява като геоглиф, като Върбовския кръг, като магически символ от древна школа и като човешки мозък. Това са четири проявления на фундаментален принцип, затова всичките са еднакви и затова няма никаква случайност – има само приложения и проявления на едно и също.

Така огромният Белоградчишки геоглиф значи въображението, което се материализира. Затова на Коледа използваме сурвачки – за да втъчем силите на Слънцето в образ и да ги изпозлваме за осъществяване. Сурвачката е друго приложение на този вселенски закон, който е представен като изображение, защото е толкова фундаментален, че не може да се изрече, а може само да се изобрази. В същото време „раждането” на Слънцето носи новото построение за новата година. За да сме успешни в делата си, те трябва да са съобразени с глобалните планове и предпоставки, които идват от самото Слънце и неговите планове, тъй като то се явява бог в Слънчевата система. Затова използваме сурвачката и всеки трябва да бъде сурвакан на Коледа, за да е в съзвучие със световния замисъл и да получи нужните сили, за да осъществи себе си. С това идваме до разбирането, че Геоглифът е най-голямата сурвачка на света. Той е първоначалната сурвачка, първата от всички изобщо – той кара цялата Земя да изпълни слънчевата воля.

Заради това смятам, че Коледата и сурвачката тръгват от Белоградчик, защото хората са наблюдавали геоглифа и Върбовския кръг, разбрали са формата и начина им на работа и са изпозлвали това знание, което с времето се е превърнало в народен обичай и се е предало чак до днес.

Скалите, от своя страна, се намират в мястото на въображението – те са онова построение, което има да се осъществява. Навярно затова формите им са толкова много и разнообразни, че само най-голямото въображение на света би могло да ги измисли – те са самото това въображение, обаче представено в материална форма. Когато се говори, че скалите са докоснати или сътворени от бог, ние дори не си даваме сметка колко буквално е това. Те са самата мисъл на бог, но в материална форма. Затова е и тяхното безкрайно обаяние, от това идва техният чар.

А ние, които живеем на това място, не можем да си позволяваме повече да мислим и да говорим лоши неща, защото от това място те се материализират. Ние, живеещите в Белоградчик трябва да си изградим много добра култура на мисленето, защото отговорността ни е огромна, както са безкрайни и възможностите ни.

А всеки, който е почувствал повик да посети Белоградчик, трябва да знае, че е вдъхновен за това, защото на такива места никой не ходи просто така. Подобните места сами викат посетителите си, за да им дадат онова, което им е потребно за по-нататъшното им развитие.

РЪБЕСТИТЕ ФОРМИ И ОВАЛИТЕ

Във физиката е известно както от теоретични разработки, така и от проведени опити, че разполагането на каквото и да е тяло в пространството кара това същото пространство да се промени и огъне съобразно с тялото.

Защо се получава така? Пространството е място, което е било оформено така, както редовете оформят листа хартия. Ролята на редове се играе от пробягващи енергийни лъчи с различни честоти. Енергията, която се съдржа в пространството е огромна, изчислена е и е разпределена в много и много тонове и честоти.

Когато поставим едно тяло в пространството, то нарушава пътя на всички онези тонове, чиято дължина на вълната е съпоставима с размерите на тялото. Когато тялото е ръбесто, то прекъсва енергийните лъчи и по повърхностите и контурите на тялото се натрупват големи напрежения и енергии. Колкото по-ръбесто е едно тяло, толкова по-големи заряди натрупва то по повърхността си, защото се състои от множество по-малки тела, които нарушават пътя на повече лъчи. Ако тялото е овално, то огъва пътя на лъчите, като ги разрежда в едни области и ги уплътнява в други области.

По същата причина, всяка изчертана или нарисувана фигура, всяка изписана буква променя света и му въздейства, защото преразпределя пространството и енергиите. Затова всичко, което си представяме, също променя света. Всеки обект в нашето въображение съществува наистина, но не на материалното равнище на съществуване, а във фините действителности, където също има пространства и енергии. Всичко, което си представяме влияе на онзи фин свят.

Заради това магията действително същестува, защото тя работи с образи и сили. Всяка наша мисъл променя света според себе си, без всякакво значение дали знаем и съзнаваме това или не. Следствие от това е, че всеки човек е някакъв магьосник, най-малкото в собствения си живот, защото с мислите и представите си предизвиква едни или други явления.

Пак заради това Белоградчишките скали, които са един много сложен и разнообразен комплекс от форми, прекъсват, разреждат, уплътняват, преподреждат и преразпределят пространството, времето и енергиите и всичко това се случва по много сложен начин заради мащабите и сложността на скалите. Това, заедно с наличието на съзнание в скалните форми, е причината, заради която между всеки две скали съществува различно усещане.

Същото нещо би се получило във фините светове, ако скалите бяха въображаеми и някакво съзнание се беше заело с това постоянно да си ги въобразява. Всъщност, точно това е, което се случва. Поддържането на една форма изисква устойчива матрица, която описва движението на силите по нея, а това по своята същност е съзнание.

Скалите съществуват не само в грубия материален свят, но и във фините светове.

Така всяка скала преобразува пространството и силите около себе си според своята форма и разположение и създава едни или други предпоставки. В същото време по-широката основа и по-тесният връх създават условия за движение на заряди и енергии по височината на скалата. С това всяка една скала се явява светилище, което благоприятства някакъв аспект от психическата дейност и развитието на човека.

КОЛОСАЛНОТО СВЕТИЛИЩЕ НА ЖИВОТА

Да обобщим накратко. Първо, скалите са огромен и сложен комплекс, който преразпределя пространството и енергиите и създава предспоставки за психически и магически феномени, като всяка една скала подпомага един аспект на тези явления Поради спецификите си. В същото време всички скали заедно създават една изключително сложна енергийна матрица, която отговаря на мисловния процес на някакво свръхсъщество, все едно ние се намираме в неговия мозък.

Скалите са вписани в една много по-мащабна фигура Ф, която означава материализацията на промисълта и която се захранва с енергия от Слънцето и символизира Земята по време на Коледа.

Най-логичното следствие от всичко това е, че разполагаме с един огромен магически символ, в дясната част на който е изписано онова, което трябва да се осъществи. Това огромно нещо представлява най-голямото светилище на света.

Но защо твърдя, че скалите са свещени, а не са просто сложен феномен, независимо дали е с естествен произход или е изкуствено създаден?

Ако се разхождате достатъчно дълго сред Белоградчишките скали и обръщате внимание на техните форми, то със сигурност ще видите стотици образи на животни сред тях, а също и на човешки лица и силуети. Психологията обяснява това със склонноста на психиката ни да приписва познати образи на неща с неясна форма и това е напълно логично и разбираемо. Обаче, сред скалите има някои образци, които имат недвусмислена прилика със съвременни животни и тази прилика изобщо не се дължи на склонност да видим нещо познато.

Почти всички скали изглеждат различно от различните гледни точки. Ако те са нещо като материализиран холограмен образ, то това е напълно естествено, защото холограмата съдържа в себе си всички образи едновременно и само гледната точка кара едни или други от тях да „изплуват”. Най-смисленият начин да се направи един информационен запис е точно този, в който формите се комбинират в едно цяло, като всички общи части се представят само от един запис, а само съществените различия се оставят в различни записи. От тази гледна точка Белоградчишките скали съдържат огромна база от данни за образите на живите същества.

А сега да се върнем към огромния геоглиф, който материализира въображението. В неговата дясна страна са вписани скалите, т.е. всички образи на живота. Те са онзи запис, който трябва да бъде материализиран, което значи, че това е една огромна (навярно жива) машина за поддържане и развитие на живота. Докато формите на скалите съществуват в някакъв конкретен вид, животът също ще изглежда по този начин. Когато някоя форма се променя, това се проявява като еволюция на живота. Затова скалите не трябва да се рушат, а е нужно да се стремим да ги променяме, колкото е възможно по-малко.

Още в началото на книгата се каза, че свещено е вичко онова, което се отнася до възникването, поддържането и развитието на живота, а също и до смъртта.

МЕГАСВЕТИЛИЩЕТО И СВЕЩЕНИТЕ СКАЛИ

Дотук се изложи разбирането, че целият огромен комплекс на Белоградчишките скали представлява колосално светилище с невъобразими мащаби и важност, като се приведоха и редица примери за това. Разбираемо е, че такова светилище въздейства на човека индиректно, създавайки едно общо стимулиращо поле, като в същото време ние не можем да се ползваме пряко от него, защото не знаем „опорната му точка”. Така да се каже, то е много над нашите мащаби и навярно се ползва от друга същност. Ние, обаче, споделяме част от неговите ефекти.

За наше щастие, мегасветилището е поделено на стотици малки и конкретни светилища, от които ние можем да се ползваме пряко. Най-изявените от тях са самите скали и скални масиви, макар да съществуват и множество нескални светилища из цялата територия на Белоградчишкия геоглиф.

Тъй като всяка скала или масив има своята уникална форма и разположение, а и свързано с нея съзнание, то тя създава близка област с индивидуални особености, които благоприятстват един или друг аспект от развитието на човека. С това се получават огромен брой конкретни светилища, отнасящи се до специфични човешки потребности.

До средата на 2012 година не ми беше известно, а и не съм чувал някой да казва, че сред Белоградчишките скали съществуват светилища, освен за тракийското светилище над село Боровица. Белоградчишкият район изглеждаше напълно лишен от древна култова дейност. Но имах късмета да водя сред скалите хора, които са запознати с основните особености на скалните светилища, и те ми показаха няколко признака, по които да ги разпознавам, когато ги видя.

На първо място сред признаците е нещо, за което всеки лесно ще се сети – очевидни следи от изкуствено оформяне на скалите и най-вече изсечени изображения. Единственото място с ясно различими изображения сред скалите, което ми е известно, е скалата Чачин камък. По-неясно и навярно много по-старо е изображението на Първа плоча, където се намират многжество следи от древно светилище, далеч предхождащо изграждането на крепостта. На последното място изображението е само едно и очертанията му са силно избледнели. Зад скалата Боров камък има друга скала-близнак, но с доста по-малки размери, върху чиято източна страна са изсечени няколко по-трудноразличими кръга и няколко П-образни фигури, които обаче трудно се разпознават. Особено впечатляваща е звездната карта над пещерата Лепенишки печ, където звездите са представени чрез дупки в скалата, а на една колона е изсечен трон. Така за няколко години на мен са ми станали известни четири светилища с изсечени знаци, което само по себе си е голям брой. Към тях може да се добави и един неголям, полусферичен скален заслон с изсечен в едната стена прозорец с формата на правоъгълен триъгълник, с което броят на светилищата става пет.

На второ място трябва да се гледа за овални вдлъбнатини, разположени върху хоризонтални скални площадки. Това са ритуални кладенци, използвани за различни свещенодействия, най-вече свързани с водата. Такива се срещат много по скалите и това е съвсем логично. Първо, древните хора добре са разбирали, че свещените свойства на скалите произтичат от техните форми и затова са прибягвали до изкуствено оформление само в крайни случаи, за да не развалят действието им. В останалите случаи те са се задоволоявали с това да използват силите и въздействието на скалите, като са изсичали ритуални кладенци върху тях.

Ползването на силите на скалата чрез ритуален кладенец се основава на свойствата на водата за запаметява въздействия и енергии и след това да ги отдава на друго място. Повече по този въпрос е казано в книгата „Петроглифът от Белоградчик”.

Ако наличието на ясно различими ритуални кладенци или на следи от тях е достатъчен признак да определим една скала като скално светилище, то от това следва, че върху скалите, които съм посетил лично, има няколко десетки светилища. Не съм бил въхру всички скали, видял съм една ограничена част от тях – не повече от 30%, като не съм ги огледал напълно и изчерпателно. Затова предполагам, че пълният брой на ритуалните кладенци може да е дори повече от сто. Разбира се, някои от тях могат да се отдадат на естествени процеси, но при основното множество ясно личи изкуственият им произход.

На трето място са кръглите дупки върху скални стени. Тези дупки не са естествени, те не са се образували от изпадането на камък от конгломерата, защото размерите им многократно превишават размерите на камъните, а самите дупки са твърде правилни, като срещу пещерата Лепенишки печ съществува голяма осмоъгълна дупка.

Тези кръгли дупки се срещат особено често върху скалите от местностите Маркашница и Лепеница. На мен са ми известни поне двадесет. Огромна вертикална кръгла дупка има и в цитаделата на Белоградчишката крепост – точно срещу изображението на бога Бел. Доколкото разбрах от обясненията на познатите си, тези дупки показват, че съответната скала е особена с нещо, но не мога да се ориентирам в системата на тези означения и не мога да кажа с какво точно са особени отбелязаните скали. Колкото по-просто е едно означение, толкова по-трудно е да се разбере смисълът му.

Следват изсечени ниши с прави ъгли. Те обикновено са следи от поставянето на греди в скалите. Голяма част от тях навярно са следи от жилищни или стопански постройки, но има няколко в околността на Боров камък, които са част от гредови строежи, използвани за целите на ритуалните дейности.

Друг признак са следи от изсечени в скалите стъпала. Такива се намират на няколко от скалите, които съм посещавал.

Следите от римски укрепления са почти пълна гаранция за наличието на по-древни светилища на същите места, защото римските крепости са изграждани основно върху по-стари светилища. Из околността на Белоградчик са известни десетина калета, както се наричат.

Съществуват и места, където се срещат всички или повечето от изброените дотук признаци и тези места със сигурност са били древни светилища, ако и за останалите да има някакви съмнения.

Прави впечатление, че скалните светилища сред Белоградчишките скали имат много висока концентрация. Много от известните ми светилища са разположени едва на няколкостотин метра едно от друго. Това е една много сложна енергийна композиция и по всяка вероятност употребата на светилищата никак не е била проста работа. Трябвало е да се познават особеностите на всяко едно от тях, а също и начините, по които те взаимодействат помежду си при различните разположения на космическите тела и съзвездията.

Това е могло да се постигне само чрез системно обучение, т.е. чрез наличието на школа. Това е почти невъзможно да бъде правено от всеки поединично. И най-вероятно е било именно така – огромният свещен и светилищен комплекс е бил използван и обслужван от учениците на местна езотерична школа с много голямо влияние.

СМЪРТ

Дотук се каза как скалите участват в създаването на живота – като матрица на неговия образ, която се материализира и осъществява във всяко едно живо същество. Каза се също как скалите влияят на развитието на съществата. От една страна чрез промяната на образа, който довежда до еволюция на тялото, а от друга страна – чрез пораждането на нови идеи и довеждането на човека до абстрактно мислене.

Не се каза нищо за смъртта, която е неразделна част от живота, но не е негов край, а е етап от неовото преобразувание.

В опита ми със скалите съм забелязал, че извисените форми спомагат за преминаването на душата от този свят в другия. Колкото по-извисена и ясно откроена е една форма, толкова по-силно „засмуква“ душата. Някои от известните ми скали имат способността да правят това.

Това явление може да се изпозлва не са при смъртта на тялото – за по-лесно отвеждане на душата на покойника, но и при практики за опознаване на смъртта като явление и процес.

Лично съм имал две такива изживявания, които не търсех целенасочено, а се явиха като следствие от посещенията ми по скалите.

Първото беше на скалния връх Бабу, за който съществува легендата, че там смъртта е обещана на всеки дръзнал да го изкачи.

ВРЪХ БАБУ

За връх Бабу знаех от много години и по принцип много исках да отида там, но това винаги беше някак на заден план. Докато не се разви поредица от събития, която ме отведе при него. Първо попаднах на откъси от книга на Милан Миланов, в която той разказва за това как военни са търсили нещо около него. Скоро след това един приятел съобщи, че е намерил вход към някакво подземие някъде около Бабу.

Входът към него е под скала, точно като в книгите на Милан Миланов.

Месеци преди това беше в разгара си период на бурни открития. Той приключи с намирането на вкаменените тръби. От тогава не се бях занимавал активно с Магура и свързаните с нея неща, основно ме занимаваха Тръбите. За известно време се пооткъснах от тематиката, за да почивам, и временно спрях да пиша.

Преди да спра да пиша, споделих с познати, че сега остава да се намерят входове към подземия и, евентуално, летяща чиния в някоя скала. Да, знам как звучи последното, но в една степен се осъществи, защото открих Тръбите.

През един уикенд мой приятел ми каза, че Милан Миланов е бил в Белоградчик една-две седмици по-рано. В разговор той споделил, че скалите са изкуствени, а до същия извод стигнах сам доста пъти от началото заниманията си с тези теми и особено след намирането на Тръбите.

За незапознатите трябва да спомена, че Милан Миланов говори в книгите си за подземия. Такива се намират, според него, из цялата страна. Конкретно говори за такива и в района на Белоградчик.

В онзи ден получих информация от мой приятел, че се е натъкнал на вход към подземие, като това е станало съвсем скоро преди да ми съобщи. Работата му е свързана с много ходене и така е намерил входа.

Входът бил точно под една скала – съвсем в стила на твърденията на Милан Миланов. Бил разкопан и изоставен. Приятелят ми твърди, че иманярите (предполага, че са иманяри) не са посмели да влязат. Той също не е посмял.

Тази находка стана причина за мого интересни и съществени събития, защото се намира близо до митиния връх Бабу.

Когато отидохме да видим подземието, входът му се оказа една изкуствено направена дупка в основата на една вертикална скала, стърчаща като пилон. Личеше си, че преди разкопаването, едва ли е имало отвор в скалата. Много чудно беше, как при това положение са знаели къде да копаят и да къртят. Оформили са си много удобен вход с нещо подобно на няколко стъпала.

Надявах се на много повече, но навътре се оказа една безформена естествена ниша, колкото в нея да се поберат няколко души. Удивително беше, че това е била някаква естествена кухина в пясъчник, за който се предполага по принцип, че се е утаявал на предполагаемо дъно или е бил нанесен от река. При това положение следва наносният материал да се подрежда плътно и да не оставя кухини. Освен това, дори по тавана на тази ниша имаше талог и тиня, все едно цялата скала е била някога наобратно и те са се утаили на дъното. Как се е получила тази утайка по тавана, не ми е ясно. Друга особеност беше един каменен блок вътре в нишата, който е по-голям от отвора и следователно винаги си е бил вътре, а не е внесен отвън. Той беше подпрян на едната стена и беше по-голям от човек, като имаше продълговата форма като някакъв обелиск. Формата му не беше особено правилна.

Много ме учуди това помещение, въпреки че се надявах на наистина голямо подземие, където да се намерят и много отговори, и много нови загадки.

В началото на 90-те години на XX век районът на връх Бабу е бил средище на секретна военна операция. На местните е било казвано, че се издирват опасни бегълци през границата. Доставена е била много техника, включително и вертолети. Твърди се, че военните са разкопали някакво подземие, откъдето изнесли огромни количества скъпоценности.

Надявах се тази дупка да беше въпросното разкопано подземие, но в този ден нямах късмета за такава находка.

Бабу – мястото, от което никога не се връщаш.

Години преди описаните дотук събития чух за пръв път за връх Бабу, въпреки че не е никак далече и даже се вижда доста добре от почти всяко едно място около Белоградчик. Впечатлих се от легендата, че дръзналите да го изкачват умирали. Бях чел вече за планината Кайлас и Бабу ми се видя като истинско богатство именно заради смъртта, която беше обещана на всеки посетител. Тогава за мен това означаваше, че крие важни тайни и смъртта е само начин те да бъдат опазени.

По онова време много пъти говорехме, че трябва да отидем, но така и не се получаваше. И определено е било за добро – никак не съм бил готов за това. Едва след като изчетох десетки книги за живота и смъртта и добих по-истинска представа за тях, бях вече готов да отида. Стана си само, както винаги става с ходенията до подобни места – никога по моя план, а винаги по някакъв друг.

И така, в един есенен ден се озовах там.

Няма да изброявам десетките особености, които наблюдавах, защото ми се виждат маловажни в сравнение със смъртта. Може би е нужно да се отбележи, че близо до Бабу има още два върха, също много особени, като при единия имам съмнения за изкуствено оформяне.

Качихме се горе. Дълбок покой и много силни, но непознати енергии и усещания. Бих могъл да стоя там с години или поне така си мислех. На самия връх не можах да се задържа повече от една-две минути.

бабу 1

Фигура 14. Връх Бабу.

Тръгнах си от там много уморен. След това чак до вечерта имах ужасно главоболие. Като че ли целият ми мозък беше възпален. И май имах температура – главата ми беше доста гореща. Но се беше появило осъзнаване. Всички неща, които бях чел и си бях мислил през последните месеци, даже година и нещо, започнаха наистина да стават част от мен.

Най-интересно ми беше какво стана с личността. Доскоро възпприемах чисто логически личността като едно създавано от нас самите изображение, с което се опитваме да се представяме пред другите. Повечето хора това дори не го разбират и смятат себе си за личността си, а тя е само едно лице, един образ и то дори не действителен. Личността е дълбока лъжа и това осъзнах с пълната му сила след ходенето на Бабу.

Представете си да се отъждествявате с личността си (това не е никак трудно, защото най-вероятно именно това правите). Какво ще стане, ако личността умре? Умираме, вкопчени в нея. Е, на Бабу личността умира, защото повече не вярвате в нея. Разбирате я, осъзнавате я. И в следващите дни имате възможността да наблюдавате дълбока промяна в себе си. Първата осъзната смърт в живота си. Но, ако не сте готови за това, то може да се превърне в тежка и дълбока драма.

Освен това наблюдавам и, че пребиваването на Бабу усилва и подпомага всичко, което правим. Сам се озадачих колко напреднах в практиките си само за един ден. Знам, че мястото предлага безкрайни възможности за развитие. Дори още не са ми известни всичките. Видях само малка част, а и още не е минало достатъчно време, че да се проявят напълно ефектите.

Разбирам, че за около две години след Бабу бяха много неприятен за околните, защото атакувах личността им, а те пък се отъждествяват с нея. И, ако допреди отиването там имах само смътни аргументи срещу личността, то след него се върнах с умението да я превърна в пепел. Дори не беше нужно да говоря, за да го направя. То е като да минеш покрай труп – ужасяваш се от идеята за собствената си смърт. Наблюдаваш как едно съзнание убива личността, с която до скоро се е обвивало.

Какво се случи след Бабу – след умирането е по-хубавият живот, но само ако има отделяне от привързаностите.

Мина известно след ходенето на Бабу и, като добих повече впечатления и нещата се подредиха по-добре в съзнанието ми, мога да разкажа за умирането на личността. За съжаление, ще трябва да започна отдалече.

По някое време в живота си разбрах, че мога да си изграждам качества чрез самовнушение. И започнах да се изграждам по начин, който мислех за добър – че ще ме ценят повече, че ще съм нещо особено, невиждано, че ще будя възхищение, възторг. Невинаги зачитах едно дълбоко усещане, че трябва да съм себе си, а не какъвто мислех, че биха ме ценили. И градих качества с голямо упорство и постоянство, а после трябваше да накарам всички да се съгласят, че наистина имам тези качества. После трябваше да ги накарам да ги ценят и да им се възхищават. И дълго време това се получаваше, но ставах все по-уморен. Все по-рядко имах наистина желание за нещо. Творчеството започна да изчезва, въодушевлението да се изпарява. По едно време дори жените вече не ме привличаха особено, толкова бях уморен. Но пък виждах в тях възможност да се утвърдя. И това е било несъзнателно. Не можех да се влюбвам вероятно заради загубата на въодушевлението. И така попаднах в една дълга връзка. Полагах цялото си старание да бъде „на ниво“ и бях. Но не получавах оценката, която търсех. Сега разбирам, че е било за добро. Защото, ако ми беше давана, щях да си остана в пределите на лудостта.

Ставах все по-неудовлетворен, а се напъвах все повече и повече. Полагах усилия за всяко нещо, нищо естествено нямаше. И, колкото повече се стараех и исках да управлявам всичко, толкова повече всичко се рушеше и толкова по-зависим ставах от условията, които се стремях да подчиня. Станах дебел, подпухнал един такъв, постоянно боледувах, бях кисел за всичко, не спирах да мрънкам.

Изпълнен с усещането, че не съм особено жив, започнах да чета за източното разбиране за живота и смъртта и да медитирам. Тогава започнах да се променям. Това беше около година и половина преди да посетя Бабу. Дотогава бях толкова самодоволен!

Колкото повече се променях, толкова по-несъгласен ставах с начина си на живот. Връзката и работата ми дотягаха все повече. Повече не можех дори да лъжа, че обичам. Не обичах, исках само да се махне, копнеех да се махне. Мина много време в някакво мъчително кретане, но накрая си отиде. И тогава рухнах. Изведнъж се отвори една огромна бездна, в която нямах какво да сложа. Започнаха да извират всевъзможни проблеми от дълбините ми. Тя е била само един похлупак. Това го разбрах в процеса на осъзнаването.

Болката от всичко това беше безкрайна. Но вече знаех, че това е голяма възможност да се освободя наистина от всички лъжи и това се превърна в най-интензивното ми преобразяване, което някога съм изживявал. Всяка секунда на страдание ми даваше възможността да го изследвам. Четях, мислих, анализирах, медитирах, практикувах. Сънувах и тълкувах.

През това време отслабвах, повече не бях дебел. Губех лъжите. Бях в нищото – нито както съм бил преди, нито в стабилно състояние. И това беше много страшно. Да си никъде.

Тогава се оказа и, че изобщо не познавам себе си. Че съм едно кълбо от лъжи. Едни си бях създал сам, а други ми бяха насадили. И всичките тия неща ме управляваха, защото се отъждествявах с тях. Но съзнанието ми се пробуждаше. Ден след ден изхвърлях от себе си нови ненужности. Имаше обаче тежки дни, в които всичко се връщаше.

Така разбрах, че нещата, в които съм вярвал най-силно, са най-големите неистини, обаче съм ги защитавал много ревностно, защото те са били представата ми за себе си. А преди това разбрах, че представите са само едни въображаеми виждания за нещата и никак не е задължително да са верни, да не говорим да си градим живота върху тях. Изобщо, много работа беше свършена. Много търсене в себе си.

Докато накрая дойдох до личността. Това стана съвсем скоро преди Бабу – преди месец някъде. Видях я като илюзия за себе си, която се опитваме да натрапим на другите, а и на самите себе си.

Качването на Бабу беше предшествано от дълъг период от време, в който вече се бях отказал да управлявам каквото и да било.

Когато отидохме на Бабу, там видях чудни неща, но пък не се учудих много, защото вече бях видял много чудеса и бях свикнал с тях. Само че на мястото има особено усещане. Като че ли си на друго място – най-точното описание, макар да не казва нищо конкретно. Всяко място си има усещане, а там то е непознато. Не мога да го опиша точно. Имаше някакво величие, заради което постоянно възклицавах. Нещо много над мен, което хем не се интересуваше изобщо от мен, хем ме приветстваше. Може би това е пълното приемане?

Много ходене мина до самото качване и през цялото време усещах това величие. Там като че ли всичко постоянно се изгида и слиза – някакви енергии се движат, все едно самият въздух е енергия.

Имаше ходене, гледане, разговори, но като че ли ме нямаше мен. И това ме впечатли чак след време, защото тогава не забелязвах липсата на себе си. Помня всичко, но я нямаше гледната точка. Именно, нямаше гледна точка и това дори не ми е правило впечатление. Ха, как беше възможно! Аз бях майстор на гледната точка, целият ми живот беше построен около гледна точка.

Там бях спокоен, въпреки постоянното движение на нещо нагоре и надолу. Като се замисля, не съм изказвал мнения, не съм настоявал, не съм искал.

По едно време вече се изкачвахме по един улей, по който можеше да се стигне до върха. На едно място имах няколко избора как да продължа. Огледах ги всичките и ме обвзе панически пристъп на страх – ще падна и ще умра. Направо усещах, че ще умра. Опитах ли се да се кача на върха, щях да умра. Спътникът ми се качи, без всякакви видими притеснения, но той никога не е бил егоистичен и себичен. Затова и не го е било страх.

Не знам колко време се мотах напред-назад. Не можех и да се откажа. Теглеше ме силно и не ме остави на мира, докато не се качих. Рекох си „Каквото ще“ и се покатерих. Горе не усещах нищо особено. Може би вече съм бил претръпнал. Бях силно възбуден, едва ли не тичах по скалите. Отидох до върха. Постоях малко там и се върнах назад. Опитах се на два пъти да вдигна ръце като победител, но в мен имаше пълна липса на убеденост, че съм победил. Стана ми ясно колко е тъпо това с побеждаването.

Върнах се някъде към средата на скалата. Седнахме и споделихме какъв покой е там, привиден. Никакво вълнение не беше останало. Седяхме доста и говорихме. Всичко се движеше: нагоре, нагодолу, наоколо. Като че ли нещо в самия въздух го правеше. Това си беше друго място. Скалите са други, усещането е непознато. И никаква гледна точка.

Слязохме и се прибрахме. На връщане мълчахме. Нито имах какво да кажа, нито имах въпроси. Знаех, че и при спътника ми е така. Прибрах се у нас и исках да пия кола и да пуша. И пих много кола и пуших много. Все едно нищо не бях правил. Все едно никъде не бях ходил. Не можех да кажа „Аз ходих на Бабу“. И до тоя момент бях само уморен и някак удовлетворен. Все едно нищо съм правил, ама всичко съм свършил и се е получило добре. Като че ли нямах никакъв ангажимент към нищо, нито нещо ме касаеше. Имаше усещане за свобода. И нямаше Аз, нямаше Искам, нищо, което е свързано с гледна точка. Всичко просто си беше и нито се инетересувахме взаимно, нито се отхвърляхме. Никаква съпротива в никоя посока, нито пък сантименталност. И всичкото това беше много приятно.

Влязох във фейсбук и започнах да качвам снимките. Тогава започна главоболието и се усилваше все повече. Сега мисля, че е станало така заради завръщането на гледната точка и на личността, която е пожелала да се похвали и изтъкне.

Котаракът ми не спираше да иска да му обръщам внимание, баба ми също. По едно време излязох да се поразходя и една позната като се спусна да ми се радва… На една пейка пък едни момичета занемяха. Нищо особено не съм правил и не съм някакъв красавец. Обаче привличах.

После пак кибичих на компютъра и пак във фейсбука. Слушах музика и гледах поведението на хората. И тогава видях ясно, отчетливо и напълно убедително как хората са склонни да се кичат с чужди мисли и идеи. И видях, че всъщност това е личността. Малко се разгневих, че го правят. После се осъзнах, че и аз съм го правил. Видях конформизма, липсата на индивидуалност и ми стана и смешно, че сме едни ходещи кашони с чужди неща. Поне отвънка – плътно окичени с чуждо. И, оставете другото, вярваме, че сме тази обвивка. Станах си смешен сам на себе си и всички ми станаха смешни. Вече никой не беше същият.

Легнах си, главоболието се поукроти и взех да практикувам малко. Брей, оказа се, че изведнъж уменията ми са станали много по-развити. Спах добре, без да сънувам, а обикновено сънувам много. Само котаракът цяла нощ ме занимаваше с какво ли не – постоянно искаше вниманието ми.

На сутринта усетих дълбоката сила на новото разбиране за личността. Бях се променил толкова много. Усещане като приятен гъдел минаваше навсякъде през мен. Хем бях удивен от осъзнатото, хем бях спокоен и уверен, че всичко си е точно така и винаги е било. Само как бях могъл да се отплесна и да повярвам в личността? Вече никой не беше същият.

Дори материалният свят не ми се струваше вече отделен. Имаше някакво сливане – всичко се приближи много, стана по-ярко. Като продължение на съзнанието ми.

Хората усещаха някаква промяна и казваха, че съм излъчвал нещо странно. Усещането било странно. Все нещо поглеждаха, подпитваха, помотаваха се наоколо. За нещстие, това беше предпоставка да поискам да го използвам, за да бъда желан.

След това една вечер, като легнах да помедитирам, всичко стана много лесно, като че ли медитирах от години. И усетих непрестанно движение в себе си: напред, назад, нагоре, надолу. И покой. Хем покой, хем движение. Много енергия, трептения. Това беше животът. Усещах го не само в тялото, но дори и във вещите наоколо. Удивително беше за мен, че можех да усещам и вещите. Честно казано, не знам какво още има в един човек, но движението беше и там. Възторгът ми растеше, това беше екстаз.

Бях жив, радостен, доволен, щастлив. Тогава си помислих „Ти жив човек виждал ли си?“. Мисля, че повечето хора не са виждали. И веротно това привлича всички, а сигурно и ги стресира, не знаех.

Трябваше да умра, за да живея. След смъртта има живот, ама наистина живот. В това вече бях убеден. И знаех, че когато напусна тялото си, ще съм още по-жив.

Само след това на работата усещах огромен натиск да съм личност. Постоянно въпроси: какво мислиш, как смяташ, не е ли така. Все опити да ме заставят да имам гледна точка. Това беше такъв тормоз! Това беше смърт. Определеното е мъртво. Неопределеното е живо.

Не знаех за умирането на тялото как стои въпросът, но умирането на личността си беше всъщност дълъг процес. И беше много мъчителен. Можех да я влача още доста, но ходенето на Бабу прекъсна нишката между нас – тя вече не смучеше кръв от мен. Скъсването с личността дори не се забелязва, просто изчезва гледната точка. Леко ти е, приятно ти е, жив се чувстваш, здрав. Докато самото умиране на личността е мъчително, защото все още се отъждествяваме с нея. Пише по книгите, че същото е и с тялото. Ако вярваме, че умираме заедно с него, изпадаме в безсъзнание и го преживяваме болезнено. Ако не, постигаме свобода и наслада.

Ето така се чувствах тогава. Свободен. Приятно. Изведнъж се освободих толкова много.

Разбирам колко хаотичен е разказът ми, но не мога да го разкажа по-добре.

Сигурно пропускам много, съжалявам. За усещанията дори не знам подходящи думи, не мога да ги изкажа наистина.

Жалкото е, че от тогава мина много време, през което личността и гледната точка лека по лека се завърнаха със съдействието на нормалната среда, която постоянно изисква да сме определени. А също и с помощта на пресметливия разсъдък, който се изкушава от идеята да употребява ефектите от освобождението за постигане на така дъллбоко натрапените и желани поради това външни цели. Все тази стара психологическа потребност да впечатля някого, все едно без чуждата положителна оценка животът ми няма смисъл! Като се замисля, най-голямата ми грешка беше, че изобщо споделих преображанието си. Това беше първата ми злоупотреба с него, защото то е нещо напълно съкровено. Така се лиших от блаженството си.

Но пък, може би, ако бях задържал блаженството, това щеше да бъде егоизъм? Сега нямам блаженството, но разказът ми достига до много хора, а за някои от тях в него може да има ценни сведения. Кой да знае.

Това беше едната смърт, която изживях сред скалите, и тя не беше свързана с тялото.

БОРОВ КАМЪК

borov kamak

Фигура 15. Боров камък.

Боров камък (Фиг. 15) е огромен скален масив с височина 120 метра от основата му. Той е съставен от две скали-близнаци, които образуват проход и тераса на 1/3 от височината му. Много е трудно качването нагоре по скалата, но да се качиш до терасата е съвсем лесно – по пътека зад скалата.

На Боров камък е имало укрепление – проходът е бил преграден с тежка врата – от нея личат леглата за гредите. Така терасата се е превръщала в непревземаема крепост и е предлагала защина на местните хора. На върха на скалата е имало друго укрепление, а в подножието и са намирани монети и други артефакти.

Площадката на върха на скалата е идеалното място за тракийско светилище и смятам, че на това място е имало не са укрепление. Изобщо, налична е тенденцията всяко изкуствено оформление в скалните да се счита за укрепление и то за римско, но някои от местата се показаха ритуални кладенци, а дори и скални изображения. Намирам, че за някои от обектите се греши – първоначалното им предназначение съвсем не е било за крепост, а за светилище.

Около Боров камък се намира и друга скала-близнак, която на Фигура 15 се вижда най-вляво. На нея има запазено римско укрепление, но и изсечени кръгове в източната част на терасата. Това е признато тракийско слънчево светилище.

Наблизо има и две пещери. Едната е съвсем нормална, а другата е проходна – влиза от едната страна на скалния хребет и излиза от другата. И двете са позволявали извършването на култови дейности.

В проходната пещера има изсечени няколко знака. Единият представала три успоредни вертикални линии, а другият – подкова. А в една ниша в стената има оставени камъчета, приличащи на молитви.

Следва полусферичен скален заслон, изкуствено направен. Намира се на скала отново с подобна форма. Той е издаден навън от скалата и изглежда все едно към скалата е добавена тъпата половина от черупка на яйце – сравнително тънка скална стена оформя заслона. На южната стена на заслона е изсечен прозорец с формата на правоъгълен триъгълник. Когато погледнеш през този прозорец, Боровишкият манастир се пада точно в средата му.

Знаем, че за черкви и манастири често са избирани местата на предишни светилища, защото на тези места им особена енергия, която благоприятства извършваните там обреди.

Това, че прозорчето на малкия жречески, молитвен заслон гледа право в манастира показва, че на мястото е имало нещо друго – част от по-стар култов комплекс.

След това, там има едно старо ритуално корито с кръгла форма.

После намираме два оброчни кръста, по новият от които е поне на 400 години. За по-стария няма по какво да предположи.

На сателитни снимки личат и основите на огромен квадратен строеж, но на място не се забелязват.

В средата на цялата композиция е Боровишкият манастир, който преди това е бил черква, а до него са гробищата на селто. Едно време цялото село Боровица е било на това място, но когато построили междуградското шосе, селото се преместило на 2 км на юг, обаче черквата и гробището запазили мястото си.

Имах интересни изживявания, свързани с тази черква или манастир. Първото беше, когато организирах сравнително голям поход и експедиция в района в края на 2013 година. Тогава бяхме голяма група от хора и първо минахме през манастира, където дарих пари и запалих свещи. След това експедицията ни беше много успешна и открихме всички тези обекти, с което осъзнахме, че цялата околност представлява светилищен комплекс.

Вторият път беше в средата на април 2014 година. Тогава водих хора в района, а периодът беше много дъждовен и навсякъде се стелеше гъста мъгла, от която нищо не се виждаше. Бях разтревожен и загрижен, че походът ще бъде провален, защото сред Белоградчишките скали най-важно е да видиш гледките, това е техният чар.

Първо минахме през манастира, където оставих дар и запалих свещи с молбата мъглата да се вдигне и да имаме хубави гледки. Продължихме нататък към оброчните кръстове, но времето си беше все същото и вече бях почти отчаян от условията. На кръстовете запалих още две свещи и само след минута през нас се разигра впечатляващ спектакъл.

В мъглата започнаха да се отварят огромни дупки, които разкриваха една или друга скала. Дупките се затваряха и се отваряха на друго място, разкривайки очертанията на други огромни силуети. Така можеше да се види и да се почувства колко огромни са отделните скали. Това събитие продължи около две минути и в края му цялата мъгла изчезна. На километър около нас нямаше никаква мъгла, слънцето грееше, гледките наоколо бяха очарователни. Извън тази окръжност мъглата си стоше.

Направихме похода си и тръгнахме да си ходим. Видях зад нас мъглата да се връща и да покрива отново Боровишкия светилищен комплекс.

От тези два случая знам, че молитвата в центъра на комплекса, манастира, има силата да поражда добро благоразположение на района. Следва целият този светилищен комплекс да е изграден неслучайно на въпросното място. Там съществува активно съзнание, с което можеш да общуваш.

Гробището до манастира е много интересно за мен. На входа му има арка с надпис „Ние ви помним. Помнете ни и вие“. Та нали в Християнството няма задгробен живот? Та нали по времето на социализма бяхме атеисти? Как така едно село, една общност от хора е решила чрез този надпис да утвърждава убеждението, че след смъртта си хората са все още живи, макар и не в земно тяло? Мисля, че на това място се е запазило някакво старо убеждение относно живота и смъртта.

В ранното Християнство прераждането е съществувало, но то е отписано по времето на църковен събор. В рисунките от Магура има цяла сцена, посветена на прераждането на хората. А в Боровишкия светилищен комплекс темата е актуална и до днес.

Когато застанеш до манастира и до гробището, силно впечатлява извисяващата се отзад грамада на Боров камък. Впечатлението е, че те са неразделни.

А, когато се качиш на терасата на Боров камък, виждаш как манастирът и гробището се падат в средата на изгледа. И от тук добиваш впечатлението за свързаност, която не можеш да си обясниш.

Ако седиш на тази площадка по средата на Боров камък, можеш да научиш много.

На мен ми беше много интересно как черквата над Боровица е разположена пред камъка и под него и защо. Седях на площадката и гледах надолу. Отгоре се чуваха гарваните, това винаги е много интересно и го приемам за сигурен знак, че съм на правилния път в търсенията си. Гарванът е изключително интелигентно същество, което обитава особените места, където енергиите са силни до степен да се усещат като тежки. Сам човек трудно понася силата на усещането на тези места, където живеят гарваните. Всичко друго е пълен покой, а и гарваните са част него, те не го смущават. На това място човек може да се отнесе дори по-силно, отколкото в пещерата Лепеница, която се оказа мегалит.

Загледах се в скалната стена срещу мен и в прохода, който води зад Боров камък. Разбрах, че през това място си отиват душите на покойниците. Същото се случва и на други подобни места из района. Затова в равнините хората са положили толкова много усилия, за да направят могилите – за да могат душите да преминават отвъд. Иначе не може, задължително е наличието на единично възвишение и, колкото по-остро и високо е то, толкова по-добре помога за преминаването.

На следващата вечер седях и си припомнях Боров камък. Не търсех спомените нарочно, а те сами се появиха от нищото и изпълниха цялото ми съзнание. Пред себе си виждах гледките и си спомнях усещанията. А през нощта сънувах смъртта си. Точно в 3 часа сутринта. Обикновено, в тоя час сънувам най-особените си сънища, след които изтръпвам от ужас. Роден съм в 3 часа сутринта и на това отдавам факта, че най-разтърсващите ми сънища се появяват точно тогава. Винаги, като погледна часовника след такъв сън, виждам 3:00 и усещам присъствие в стаята си.

Тоя път нямаше никакъв ужас. Разбрах смъртта, видях как се случва, какво става и какво следва. И всичко това е толкова естествено, и в него няма нищо стряскащо. В съня си бях толкова зает с всякакви дела, че пропуснах точния момент на смъртта си и установих факта малко по-късно. Шофирах, отивах да върша едно, послед друго – все много важни задачи, не търпящи никакво отлагане. Все такива, които определят ще пропаднеш или ще успееш. Казвам това с ирония и с подигравка към начина, по който възприемам живота. Казвам го от гледна точка на смъртта, която дойде след това и се оказа много по-важна и много по-значима от дреболиите, с които толкова настървено се занимавах.

Шофирах, действах, а след това пак си бях жив, но не ми обръщаха внимание. Опитвах се да правя едно или друго, но не можех. Най-вече не можех да взаимодействам с хората и тогава се усетих, че съм мъртъв.

Интересното беше, че когато разбрах в съня си, че тялото ми е умряло, си спомних, че винаги съм си знаел, че така ще стане – във всеки ден от живота си. Всичко беше много спокойно.

Видях, че държат главата ми на постамент, но тя беше вече започнала да гние.

Главата ми я бяха съхранили на постамент, за да пророкува и да дава познания, но им казах да я махнат и да я изхвърлят.

След това говорих с близките си. Едни можеха да ме чуват и ме разбраха, други бяха толкова заети с делата си, че се отказах да им говоря.

Разбирах, че поставената ми на постамент глава ми пречи да премина по-нататък и ме държи в тънката граница между този и онзи свят. Помолих да махнат глава ми и те го направиха.

Тогава дойде покоят и разбирането, че смъртта е съвършено естествена част от живота, че всички ще умрем, че това е път, че така трябва. Отпуснах се и приех фактите.

След смъртта на тялото дойде още една смърт на това, което се нарича призрак. Призрачното ми тяло беше съвсем същото като материалното ми тяло. Това призрачно тяло умря и от него започнах да се отделям под формата на едно виолетово, ефирно и сияйно тяло. Усещането беше, че няма нищо по-естетсвено и по-приятно от това освобождение. Повече не съществуваха никакви грижи. Наблюдавах тези събития с голям интерес.

До там стигнах. По средата на отделянето на това тяло някой или нещо ме събуди. Не се събудих сам, уверен съм, защото напълно приемах случващото се и се го одобрявах. Заех, че това вече е друг свят и друг живот. Но някой ми беше показал пътя до това състояние и тогава ме накара да спра, за да не умра наистина.

Лежах буден в леглото и осмислях. Припомнях си части от съня и ги преживявах, вглеждах се в детайли. Не бях докрай сигурен, жив ли съм още или не.

На сутринта бях на работа. Трудно носех тялото си. Възприемах и изживявах истинското „себе си“ като нещо, сложено в тялото и като отделно от него. Сега оная лекота от съня беше заместена от тежкото, тромаво, негъвкаво и трудноподвижно тяло. Трябваше много да се напрягам, за да мъкна този труп и да го карам да извършва действия.

И знам точно какво се е случило. Същността ми е започнала да се отделя от тялото, но този процес е бил прекратен. Все пак същността ми и тялото ми вече не са били така свързани, както е в нормалното и безсъзнателно ежедневие. Можах да изживея тялото си като различно от мен.

Сега разбирам, че на бебетата се налага да свикват с тялото си, да се борят с него, да го заставят с много усилия да извършва нужното. Затова те нямат спомени от това време, за да не поискат да се разделят с тялото си, за да вярват, че то е тях самите. Ние не влизаме чак толкова естествено в тялото си, този процес е мъка.

Душата е нещо толкова фино, живо и подвижно, толкова свободно, а тялото е нещо толкова бавно, тромаво, тежко, нескопосано и ограничено. Как да искаш да замениш едното с другото? – никой не би желал.

Цяла сутрин на работа едва влачех тялото си. В някаква степен бях като пеленаче, което тепърва трябваше да се учи да си движи ръцете. Това ми струваше много усилия.

По едно време в коридора моя колежка ме поздрави, поздравих я и аз. Усетих как се наместих малко по-добре в тялото. Загрях, че когато извършвам действията от името на личността, на тялото, на това което хората мислят, че съм аз, то това ме привързва по-силно в тялото.

Окончателно се върнах в тялото си, „в себе си“, на обяд, когато обядвахме всички заедно. Там разговорите направиха така, че напълно същността ми се настани в тялото и вече можех да го ползвам, аккто преди, и го чувствах като „себе си“.

От тоя ден научих много неща. Едно от тях е, че когато сме заставени да имаме гледна точка и отношение, това ни привързва все повече в тялото.

Научих също, че човек може да е толкова зает, че да не забележи смъртта си.

Докато бях около Боров камък, си мислех за различните светове. Ето, сред скалите, всичко може да се случи, което да убие тялото. Конкретно Боров камък е толкова огромен и див, че само да каже „бау“ и с тялото на човека е напълно свършено. И той може да реши това във всеки един момент. Ти там си нищо, микроб, а дори не и това. Зависиш напълно от благоволението на грамадата. А после пак си в един илюзорен свят на ежедневни дела и ежедневни хора, които са забравили всичко. Всеки се мисли за някакъв и е толкова вложен в делата си, че ще пропусне момента на смъртта си. Ще изпадне в безсъзнателност.

До всичко това ме доведе взаимодействието ми със скалния масив, а какво ли са могли да правят с него хората в древността, за които такива практики са били обичайни и съзнателни?

 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Мащабите, значимостта, концентрацията и интензивността на Белоградчишката околност и скалите като свещено място и светилищен комплекс зашеметяват. За това, обаче, досега или не се е знаело, или за него не се е говорило. Районът вече може да заеме мястото си в развитието на човека.

Неговото предназначение винаги е било такова.

Advertisements
Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: