Skip to content

Интересна статия за магурските рисунки във вестник Видин. Статията е писана от етнограф

април 2, 2014

Още през VI-V хилядолетие преди новата ера древните земеделци в нашия край притежавали астрономически календар, базиран на четирите основни точки в „живота“ на Слънцето – двете равноденствия (пролетното и есенното) и двата слънцеповрата (декември и юли). Този календар е записан с рисунки и знаци в Светилището в пещерата Магура – древен, духовен център за просветителски обреди и знания, за обучаване на достигналите полова зрелост юноши и девойки в знания и умения, нужни им, за да бъдат приети в общността на възрастните и да станат пълноправни членове на колектива. През тези обреди са преминавали всички момчета и момичета. Те са били трудни, страшни, дори жестоки.

Извършвани са в пещери и затънтени зори в близост до езера и реки, смятани за територии на отвъдния свят, където младите отивали като деца, а се връщали оттам като мъже и жени. Изпращането им в тези места от близките им (майка или брат) било възприемано като отиване на смърт. Има много народни приказки за изгубени в гората деца, които попадат в къщата на старата вещица или на великана-човекоядец. Те отразяват именно тези обреди, извършвани с юношите и девойките в родовото общество. Спомен за тях е запазен и в българския фолклор.Денят на пролетното равноденствие, който по сега действащия григориански календар е на 21 март, е заемал главно място в този календар, защото е имал изключително важно значение за организиране на духовния, социалния и материалния живот на хората от онези далечни времена. На този ден е посветено централното изображение в Светилището – монументално антропоморфно изображение на Бога Слънце от две концентрични окръжности с мощни лъчи и с очи.

Поставям снимката допълнително, защото статията не е илюстрирана в оригиналния си вид

Поставям снимката допълнително, защото статията не е илюстрирана в оригиналния си вид

Това Слънце е силно, възмъжало, оплождащо, което подсказва фалосът над него и проникващите му в Земята лъчи, представени от двете хоризонтални линии. Неговата божествена същност е подчертана от Т-образните скиптри около него, символи на божествена власт. Скиптърът от лявата му страна опира в окръжност – символ на женска утроба. Растениевидната фигура до фалоса символизира плодородието. Тази част от сцената разказва мита за свещения брак между Бога Слънце и Богинята Земя в деня на пролетното равноденствие, след което майката Земя ще зачене и роди обилен плод за човеците, но и след девет месеца ще роди новото Слънце – „Млада Бога“ от коледните песни в деня на зимния слънцеповрат в края на декември (Игнажден или Коледа).

Тази сцена представя и друзи фази от живота на Бога Слънце. От дясно на централния му образ е изрисувано новороденото Слънце като малка окръжност с очи. Между двата образа на фона на лъчите е изобразен букраний – малка схематична глава на бик с ясно очертани роза. Образът на бика като символ на Бога Слънце е донесен по нашите земи от VI хилядолетие преди новата ера от преселниците земеделци от Предна Азия, в чиято религия доминиращи божества са Богинята Майка и Богът Бик, когото тя ражда, изобразени в неолитните светилища в Чатал-Хююк в Анатолия (Турция). Това са главните божества, изобразени и в Светилището в Магура. От лявата страна на главния слънчев образ е нарисувано по-малко Слънце -две концентрични окръжности с лъчи между тях, без очи. Това е образът на отслабващото, остаряващото Слънце в следващата фаза от живота му, през която то остарява и умира, за да зо роди (възроди) отново Богинята Майка – „Божа Майка“ от коледните народни песни за раждането на „Млада Бога и Божича“, достигнали до нас.

В близост до тази сцена отляво е следващата, която според нас изобразява ритуалигирания мит, т.е. това е обредът, който реализира мита за свещения брак – оплождането на богинята Земя от Бога Слънце, изпълняван от маскирани като свещенодействащи хора. Обредът представя свещена оран и сеитба, символизиращи оплождането на Земята и раждането на Бога Слънце в образа на малък бик. Над голямата фигура на Богинята е представен символичен образ на земята от две успоредни хоризонтални линии, съединени с напречни вертикални черти, разкъсани от проникващото в нея зърно-семе (или фалос).

Добавям това изображение допълнително, защото оригиналната статия не е илюстрирана.

Добавям това изображение допълнително, защото оригиналната статия не е илюстрирана.

Изображението е поместено във вдлъбнатина в скалата, символизираща земната утроба. Под фигурата на Богинята и нейния кръгъл знак-утроба е нарисувано рало-соха, теглено от два схематично изобразени вола. Под ралото е нарисуван малък букраний – отвесна черта – тяло с вдигнати ръце в поза на бичи роза. Вероятно това е детският образ на Бога Слънце, както в предишната сцена, който ще се роди след девет месеца. По-малките две човешки фигури са жрецът и жрицата, разиграващи мита: той като орачът-Слънце, а тя като Богинята Майка Земя.

Този ритуал е достигнал до нашето съвремие, запазен в най-чистия му вид в района на Странджа планина у местното население „рупци“, изпълняван на Песи понеделник след Сирни Заговезни. Това е Кукерският обичай, в който главният персонаж Кукерът извършва ритуалната оран и засяване и е с маска на бик, т.е. това е Богът Слънце в образа на най-старото му земно превъплъщение – бика.

А Бабата, другият главен персонаж, с която Кукерът извършва сексуален акт преди да оре и сее, е Богинята Майка Земя, която и в ритуала го ражда отново след неговата смърт.

Чудно, нали? Обичай, съхранен в продължение на повече от седем хиляди години!
И не само той. Този основен мит на сътворението е достигнал до нас и с пролетните момински обреди с женитбен характер – кумичене, лазаруване, буенец, които в продължение на хилядолетия повтаряли всяка година прецедента на Свещения брак между Богинята Земя и Бога Слънце, но в пещери, при водоизточници – път и вход в отвъдния свят, където в образа на небесния Бог Слънце се въплъщавал хтоничният (подземният) му образ – Змеят. Народните песни за любовта и сватбата на Змея, изпълнявани на Младенци, по време на тези момински обреди в периода март-април, на Великден и Празната неделя след него, разкриват следния сценарий на полово-брачното посвещение на момичетата: времето на изпълнението му е на Великден и Празната неделя (по-архаичните текстове насочват към ранната пролет). Братът отвежда сестра си, наречена „невеста“ на специално за моми и булки, т.е. „невести“, хоро на зелена морава в зората. След „ослепяването“ й от вихрушка той я отвежда до кладенец или езеро да си измие очите, където я похищават самодивите и „жълт“ Змей, който й казва: „Мий са, не мий са, невесто, ти си си моя, па моя!“. Облеклото, което Змеят дава на девойката, за да отиде в отвъдния свят с него, е необикновено – „Че ти дадем сърмену кошулю, че ти праим железни папуци, че ти праим капу детелину, че ти вием китку без-делию, че ти носим вино у кабуку (ведро)“. След престоя в „къщата “ на Змея (пещерата) девойката се завръща при майка си с дете на ръце, т.е. тя е вече жена.

Дали онзи Великден от народните песни е Великдена -Възкресение Христово от християнския църковен календар? Едва ли. Въпреки че определянето на датата му е в зависимост от деня на пролетното равноденствие – 21 март и е в неделния ден след първото пълнолуние след 21 март.

Във връзка с деня на пролетното равноденствие е и денят Благовещение – 25 март. Според народа на този ден идва кукувицата и съобщава на хората, че пролетта вече е дошла. Но освен тази хубава вест тя известявала и за завръщането на самодивите, които отвличат девойки и момчета в зората, че идва „зла година, зла година поморльива, поморльива чърна чума, та че мори све девокьи, све девокьи и ергене!“. Тази злокобна вест на кукувицата е предупреждение към достигналите брачна възраст момичета и момчета през изминалия период за предстоящето им участие в извършваните с тях посветителни обреди. Тоест тази година те трябвало символично да умрат като деца и да се родят като жени и мъже. Същата символика се съдържа и във формулата, с която започват много народни песни от този цикъл – „За зло е дошъл Великден, Великден с празна неделя!“.

В християнския църковен календар денят на Благовещение се свързва с „благата вест“, донесена от ангел небесен на Дева Мария, че тя ще зачене и роди син от Боза. Не е ли твърде близо датата 25 март до 21 март – денят на божествената сватба отпреди повече от седем хилядолетия, която поставяла началото на ново сътворение или възраждала отново света. И не са ли свещените персонажи-символи типологически много близки?

Нека се замислим. Щом като нашите далечни предци са ни завещали този космически божествен закон за зачеване на живот в синхрон с ритъма на живота на планетата ни Майка-Земя, а може би и на цялата Вселена, защо да не се върнем към него, към прецедента. Нали сме техни деца! Може би ще станем подобри, по-съвършени – като тях? И ще спрем вихъра на хаоса, в който потъваме.
Вестник ВИДИН Брой 22 (2152) 20 – 23 март 2014 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: