Skip to content

Езотерична предистория – Стая на страха

февруари 1, 2013

Не бих могъл да разбера, нито дори да забележа великолепието на магурските рисунки, ако бях изживял живота си по друг начин. Именно нещата, през които минах, и онези, които осмислих, ме направиха такъв, че да искам и да мога да вникна в по-дълбокия смисъл на символите. В едни случай тази настроеност на ума и съзнанието е истинска благодат, а в други пречи.

Необходимо е да опиша накратко историята преди първото ми влизане в Магура, защото в нея е ключът към разбирането на посланието.

Винаги много съм се интересувал от духове, страшни истории, мистерии. Страхувах се от тях, но не можех да стоя настрана. Още от много малък исках да бъда магьосник, за да мога да получавам всичко, което желая, веднага и без да трябва да се чудя за начина на добиването му. Това беше магията в моите представи.

Родих се като голям егоист. Помня събития от много ранна възраст и си спомням случаи, при които ставах много агресивен, ако някой пипа нещо, което считам за мое. Чудил съм се как може човек да се роди егоист, но много години по-късно разбрах отговора – трябва да е умрял като егоист и все още да не е постигнал покой. Тогава ще му се предложи следващ живот, в който ще е наложителнo да споделя всичко, за да се излекува.

Роден съм в Белоградчик, но не желаех да уча там. Отидох да уча на село, където живееха и работеха майка ми и баща ми. Намирам, че това е било едно от най-верните решения в живота ми. Там можах да попадна в няколко мистерии.

Първият случай беше, когато бях във втори клас. През междучасията ходехме в една малка горичка над училището. Веднъж там намерихме убито куче и, докато стояхме единия път до него, устата му започна да се отваря. Сега разбирам, че това се е дължало на разложението, но тогава си го обяснихме с духове. За мен това беше безценно. Даде ми чудесна почва на мисълта и въображението. Скоро нарекохме горичката „Духовата гора” и ходенето там се превърна в нещо като ритуал. Винаги стояхме, докато задуха вятър. Това значеше, че е време да се връщаме за следващия час. Веднъж не послушахме вятъра и закъсняхме много, а тогава все още тези неща много се следяха. Ядохме бой и бяхме силно смъмрени и засрамени. Не помня вече как установихме, че трябва да си тръгваме, когато задуха вятър, но му се доверявам и до днес. Тогава часовниците не бяха много разпространени, но пък имах дарбата да намирам изгубени часовници. Все едно предварително усещах къде се намират и, когато отивах да погледна – там стоеше поредният часовник. От тях нищо не остана и това е по-добре. Най-ценното е, че ги намирах. Такива неща ме научиха да вярвам на интуицията си, а откъде идваха, не знам. Сега мисля, че идват от нашето по-висше съзнание, което не осъзнаваме, но то винаги се стреми да ни научи на нещо и да ни подтикне да извървим определен път.

Покрай Духовата гора веднъж ми се случи да се прибера от училище и в нас да няма никой. Баща ми щеше да се прибере няколко часа по-късно. Нещо бях напрегнат и не ми се стоеше сам, въпреки че беше светло и по обяд някъде. Както си седях в хола, виждах през матираното стъкло на вратата, че външната врата се отвори. Рекох си, че баща ми се е прибрал. Не помня точно как стана, но след малко установих, че даже е светната лампата в коридора. Повиках го, но никой не ми отговори. Отидох да угася лампата. Никой не беше дошъл. А аз си знаех, че това е бил дух.

Пак горе-долу по това време започнах да наблюдавам следното: отивах до тоалетната, правех каквото правех и излизах. Всеки път след това лампата в тоалетната беше светната. Рекох си, че я забравям и затова реших нарочно много добре да си следя действията и обезателно да я изключвам. Е, уж наблюдавах, уж гасях всеки път, но накрая, като поглеждах, лампата все си беше включена. Та нямах много голямо доверие на собствената си наблюдателност за такива неща. Имах си една отвеяност и отдадох това на нея. В крайна сметка реших, че случаят с лампата в коридора е същият, но това беше просто едно решение, едно обяснение. Иначе си знаех, че не съм ходил аз да я светна, пък да съм забравил после.

Минаха доста години, без да се случват някакви особени неща, до един ден, когато с другите деца си играехме.

Живеехме в общинско жилище под наем, в един много симпатичен триетажен блок. До него започнаха в края на соца да строят нов, същия, но го свари демокрацията и така си остана само на груб строеж. Децата го наричахме Новия блок. Играехме там много.

Едно лято още сутринта към девет-девет и нещо започнахме поредната игра там. Играехме на войници. Тичахме навсякъде и някъде към обяд се събрахме всички на стълбището на третия етаж да почиваме и да се приготвяме да си ходим. Говорихме си. По едно време светлината като че ли стана някак странна – може да е минал облак и всякакъв вятър утихна. По тавана се чуха някакви стъпки и малко пепел се посипа между стълбищата. Много добре знаехме, че горе не може да има никой, защото няма как да се е качил, понеже ние през цялото време обикаляхме там и не видяхме никой да се качва. А всички бяхме на стълбището на третия етаж.

Осъзнахме това. Разбягахме се бързо и скоро не ходихме. Всички мислехме, че на тавана на Новия блок има дух. После, като помислих, се убедих в това още повече. На тавана беше винаги страхотна жега и задух, защото никакво течение не се получаваше. Затова не можеше вятър да е съборил пепелта.

Няколко години по-късно пак бяхме там и пак играехме на някаква игра, нещо като криеница. Един приятел беше махнал няколко керемиди от покрива и се качваше отгоре, за да не могат да го намерят. Беше мой ред да търся и аз знаех къде да го намеря. Качих се на тавана и отидох към дупката в покрива. Чувах стъпки отгоре и знаех, че ще го спипам. Обаче ме беше страх от високото и не излязох на покрива. Чаках. Някъде отдолу другите започнаха да викат да си ходим, защото нещо беше станало. Беше пак по обяд и пак имаше някакво странно усещане на оня таван. Не се чувствах комфортно. Започнах да викам приятеля да си ходим, защото така викаха отдолу. По едно време чух някой да идва зад мен. Беше приятелят – не е бил на покрива. Не исках и да знам кой е ходил по покрива, щом не е бил той, но се досещах. Там не беше никой от останалите, защото те бяха на по-долните етажи.

Тогава историята за духа от Новия блок трайно ни развълнува. Дълго се наговаряхме пак да отидем през лятото по обяд и да чакаме на същото място. Беше ме страх, но не можех да си позволя да ми се смеят за това и с едно момче отидохме. Седнахме на стълбището на третия етаж и си говорихме. По едно време светлината стана странна и вятърът утихна. Усещането беше много особено – като в моментите, когато целят свят притихва. Пак се чу шум от тавана и пак се посипа пепел между стълбищата. Този път не бягахме, защото бяхме решили, че не трябва да се бяга. Затова слязохме бавно, но поне аз имах огромно напрежение в себе си.

Решихме, че ще ходим пак, но вечер. Направих приготовление за тая цел. В една от стаите начертах голям кръг на пода, за да бягаме в него, ако се наложи. От „Вий” на Гогол знаех за това.

Дойде въпросната вечер и започнахме да се качваме по стълбите с фенерчета. Когато правех завоя на втория етаж, както светех напред, на стената лъча от фенерчето очерта за секунда една човешка сянка, но пред мен нямаше никого. Може и да е било някакъв трик на психиката. Не знам, стана бързо.

Мина още доста време и бяхме на разходка из една гора. Доколкото си спомням отидохме за гъби и носехме един голям плик, но не намерихме гъби. Обаче намерихме примки на бракониери и ги прибрахме. Имаше поне двайсетина. Набутахме ги в плика и си тръгнахме. Чудехме се къде да си ги скрием и накрая решихме да е в мазето на Новия блок, но се уговорихме да не се разделяме. Обаче приятелят ми го обвзе някаква твърдоглава решителност и се замота из помещенията. Бях сам в едно мазе. Като че пространството се огъна и все едно таванът много бързо извибрира надолу към мен. Зави ми се свят, усетих, че нещо влезе в мен. Знаех, че съм вселен от духа.

Предната година намерих у нас една книжка – „Медитацията – път към просветлението”. В нея предупреждаваха да се чете по-нататък, само когато се усвои всичко до тук. Бях усвоил само две-три медитативни упражнения и книжката изчезна безследно. Но бях научил задаването на въпроси към цялото си съзнателно и несъзнателно същество. Исках да видя кой се всели в мен и започнах медитацията. Изпращах един и същи въпрос стотици пъти към всичко в себе си. След това зачаках. Тогава се появи видението. Фучах из Новия блок като чисто съзнание. Аз бях духът и сам се бях вселил в себе си.

Всичко друго съм очаквал, но не и това. Мислих по въпроса. Първо мислех, че това е съвкупността от мисли и емоции, които съм отделил на това място през годините и така се е оформило сравнително самостоятелно съзнание, което е искало да се върне.

Но след това разбирането ми стана по-рафинирано. Преди да се случи това имах идея за внасяне на съзнанието си в някакъв обект – конкретно в стъклена запушена дамаджана малко преди смъртта, за да се избегне разрушаването му или отиването в ада или в рая. Това съзнание щеше да чака, докато някой не попадне в близката околност на обекта и не бъде впечатлен от нещо. Тогава той щеше да е отворен и съзнанието да се всели в него. Опитвах няколко пъти да пиша разказ с този сюжет, но не се получаваше.

Постепенно с годините разбрах какво беше станало тогава. Към края на живота си съм навлязъл в дълбока медитация и съм си припомнил момент от детството си, когато нещо силно ме е впечатлило. Така съм пренесъл съзнанието си в този момент и на това място. Там то се е вселило в мен, като така съм дал сам на себе си опита на целия си живот, когато съм бил на четиринадесет години.

Това е техника за постигане на просветление в рамките на един живот. Могат да се направят 50, 100, 200 такива кръга, като всеки път съзнанието и разбирането нарастват неимоверно.

Едно от най-трудно постижимите неща е прераждането в човешко тяло, което дава най-големите възможности за просветление. Затова тялото може да се ползва толкова, колкото е потребно.

Всеки такъв цикъл изменя съдбата на себе си в началото на живота и краят на живота е друг. Така се изживяват огромни множества от опитности в рамките на един живот. Привидно е парадоксално, но не е, защото действието се развива в огромни множества от паралелни реалности, които са обусловени от различните направени избори при всеки цикъл.

С това вече имам перфектното обяснение защо поглеждането по нов начин към събития от миналото лекува чудодейно ума и тялото. Това е, защото като си припомним минал травмиращ момент, ние пренасяме съзнанието си там и тогава. А това е момент, в които сме силно впечатлени и отворени за въздействие. Там прехвърляме знание за всички последствия, както и нови гледни точки. Това променя съдбата на миналото ни аз, а с това променя и настоящето.

По този начин си обяснявам и интуицията – изправени пред съдбовен избор, ние сме силно впечатлени. По-късно си спомняме за този избор и знаем неговите последствия. Понякога задълбочено мислим за тях, което прехвърля информацията в момента на избирането. Там това се проявява като интуиция.

Това е най-висшата магьосническа практика – да се изживеят безброй животи  в рамките само на един живот. Целта на такова начинание е да станем Магребал – богоравен.

От тогава започнах да знам и да разбирам. Просто изведнъж. Изведнъж станах сякаш сто пъти по-умен, все едно си припомнях. Минаваха години и четях в книги неща, които предполагах още тогава. Винаги минаваше време и сведенията ми се оказваха верни.

Такъв живот може да не е по вкуса на всеки, защото води до отдръпване от участие. Предварително да знаеш кое как ще стане и нищо повече да не ти е наистина интересно. Такъв живот може да се превърне в дълбоко отегчение от живота и да стане много опасен.

Няколко месеца преди това събитие имах най-основополагащото прозрение в живота си. То ми даде основата, с чиято помощ след това можах да разбера и направя много неща.

Съсвем наскоро бях навършил четиринадесет. Вървях пеша от едното ми село към другото, както бях правил стотици пъти преди това. Ходенето е много важно за движението на мислите и въображението. Когато човек ходи, умът му ражда нови идеи или се свързва с идеите, които витаят на съответните места, през които минава. И пак, както при всяко ходене преди това, мислите ми бяха силни, ясни и отчетливи, изпълнени с жажда за живот и множене. Знам, че именно пътят между двете села стимулираше мислите и идеите ми. Той целият предоставя видимост към Кръга. Това е един мистичен обект на Южната стена на Белоградчишкия разлом, за който ще стане дума в следващите глави.

Наскоро бях гледал филм, в който страхът на хората по времето на Втората световна война създал чудовище. В тоя филм ми хареса изразът „стая на страха“. Той се заби в главата ми и нямаше отърване от него. В живота ми след това даването на име на идеите и начинанията се оказа най-производителният подход. Първо давам име на това, което правя или се опитвам да разбера. Когато то вече има име, все едно придобива живот и способност да ми помага при осъществяването си или при разбирането му. Така първо имах името на явлението „стая на страха”, което настоятелно искаше да се задълбоча в същността му. Наистина, по едно време вече ми досади настоятелно в главата ми да звучи въпросът „Какво е стая на страха?“ и исках да се махне. Опитвах се да не мисля за това, но то пак се появяваше, пак толкова настоятелно. В крайна сметка се предадох и започнах да се напъвам да си отговоря. Заболя ме главата.

Опитвах да мисля систематизирано. Да, страхът на хората беше родил чудовището. То се беше материализирало от човешките страхове. И понеже във филма страховете на хората бяха от едно и също нещо, то тези хора имаха помежду си нещо общо – като да се намираха в една стая. Те всичките се страхуваха „тематично”, което ги обединяваше. Все едно се намираха в стая, изпълнена със страх, станал вече толкова гъст, че е добил материална форма. Като си мислех това, тръпки преминаваха през мен – навлизаха през главата и се спускаха надолу по гърба. Преди това не бях имал такова усещане, а то беше разтърсващо, леко болезнено, но невероятно приятно. Сълзи ми потичаха от него. То беше нещо като прозрение, като удоволствие и страхопочитание от осъзнаването на някаква неизменима истина. Като да ми бяха споделени най-съкровените тайни на света.

Значи, ако много хора мислят за едно и също нещо и влагат еднакви емоции в него, то идеята за това нещо ще добие материална форма. А страхът е толкова примитивен, че е почти еднакъв у всички. Лесно е да се вложат еднакви емоции, когато става дума за страх. В същото време страхът е силен, много силен и  много интензивен. Дори малко хора могат да създадат големи количества от него. Страхът е вроден и присъщ – той най-лесно се поражда и изпитва.
Бях на върха на щастието – имах първата крачка към правенето на магии – да имам идея за нещо и да я наситя с емоции. Споделих това с приятели и те много бързо го възприеха. Беше ясно, че стая на стараха може да се създаде – като се мисли за нещо страшно и се изпитва страх. Стаята можеше и да се усети – по страха, който лъха от нея. Стаята можеше и да се определи – къде е, с кое е свързана, от кое точно е страхът. Стаята можеше да се върти – с различно отношение към нея тя би имала различно отношение към нас. В стаята можеше да се влиза – човек да се впусне в мисли за съдържанието й и да изпитва страх от него. Опасното беше, че влизането твърде надълбоко е необратимо – човек полудява и няма „излизане“ – той започва толкова много да вярва в нея и да вижда всичко от нейна гледна точка, че се сраства с нея.

Започнахме да практикуваме – ходехме на страшни места и си разказвахме страшни истории. Обливаше ни неописуем страх, но не за тялото, а това беше още по-страшно – че можеше да останем без души, никога повече да не сме себе си. Въпреки, че беше много страшно, се пристрастихме към страха. Искахме още и още от него. Не можехме да преодоляваме желанието си да изпитаме страх отново.

Тези занимания и идеи се оказаха много прогресивни. По онова време изживях и бях свидетел на най-могъщ интелектуален прогрес. Мозъците ни работеха над възможностите си (може би заради адреналина) и  надраснахме себе си с много. Тогава учех в езиковата гимназия във Видин. Бях в подготвителен клас, втория срок. Бях много зле с оценките – нещо не ми вървеше. Може би не полагах достатъчно усилия или пък ги полагах непроизводително. Два-три месеца преди края на годината бях на ниво тройка, а даже и двойка. Но изведнъж, заради практиките ми със стаята на страха и заради постоянните размисли за нея, преминах на съвсем ново равнище. Вече разбирах всичко много бързо. Граматиката ми ставаш ясна още при преподаването й и можех да я прилагам в упражненията с голяма лекота, а не пишех домашните си. Като че ли можех да я почувствам, толкова добре възприемах логиката й. Успехът ми в училище започна много бързо да расте и след два месеца вече бях отличник. И това се отнасяше за всички предмети. Такива ефекти имаше и при приятелите ми, с които практикувахме. Това промени способностите ми коренно, а с това и целия ми живот.

Всичко вече беше проницаемо. Всичко можеше да се усвои и да се разбере. Знам, че ако същият подход се използва за обучение, то могат да се създадат богоподобни по мисловните си възможности хора. При нас то беше само страничен ефект, а е възможно да се направи основен продукт на заниманието и, ако се прилага по правилен начин, двадесетте години на образование могат да се сведат само до няколко, като при това ще се създава много повече разбиране отколкото знание. Голямата сила, която получих от тези практики и размишления, беше основно разбирането.

Стаята на страха ми даде обяснение защо има страшни места. Защото някой е създал у себе си виждането за мястото като опасно и е облекъл това свое виждане в страх. По този начин той е отворил за това място една стая на страха, чието присъстие може после да се усети и от други хора, ако те мислят за него. Някой се обръщат настрани и спират да мислят за страшното, а други се задълбочават в мислите и създават още страх, с който да подхранят стаята. Така някой места стават наистина страшни, защото са силно похранени емоционално, и дори в тях могат да заживеят същества, родени от страха и мислите на хората.

Това даваше ключа за масов контрол над хората – чрез създаване на стая, в която те да бъдат примамени да влязат. Можеше да се измисли символ, свързан с тази стая. Всеки път, когато го видеха, хората биха навлизали още по-дълбоко в стаята и да стават все по-подвластни, защото този символ би предизвиквал у тях емоции и размисли. Тогава си дадох сметка как религиите постигат контрола над умовете и превръщат хората в зомбита. Религиите злоупотребяват точно със стаите на емоциите.

Стаята на страха можеше да се използва и за създаване на демони. Трябваше да си ги измисля и да им дам сила и живот чрез страх или друга емоция. Така се правеха също и боговете.

С нея можеха да се правят магии. Стаята на страха се оказа безбрежно велика, защото ми даде връзката между мислите и материята. Всичко съществуващо е събитие, а всяко събитие е стая на страха. Затова всяко нещо, което има съществуване, е стая на страха. Чрез това разбирането на стаята на страха е най-добрият начин да се разбере всичко, както и да се работи с него.

Разработихме си метод за установяване дали на някое място обитава някакво същество – представяхме си как вървим заедно натам. Един от нас играеше ролята на водач и до определено място описваше точно откъде минаваме и какво виждаме, за да синхронизираме мислите си. В последния етап от изминаването всеки вървеше сам, представяйки си, че е в групата. Целта беше, като се стигне в мислите до мястото, да погледнем какво има там. След това си разказвахме какво сме видели. Така видяхме много същества на много места. Въпреки, че мислите ни бяха синхронизирани в началото, в последната част всеки вървеше сам и, видехме ли едно и също нещо, това беше и истината за мястото. Описанието ни за видяното често съвпадаше до подробности.

Тук пропуснах много подробности и случки, защото ще ми трябват дни, за да ги опиша. Едни от най-важните са, че развихме телепатични способноти – помежду си можехме да знаем кой за какво си мисли, можехме взаимно да си довършваме изреченията, а можеше и изобщо да не говорим. Знаехме кой мисли за нас и какво. Знаехме дали на определено място ще срещнем някого и кого. Светлините угасваха откъдето минавахме, а телефоните започваха да звънят.

Това умение ми остана от тогава. Когато съм свързан с някого емоционално, знам, щом мисли за мен. Знам горе-долу и какво. Появява се като предчувствие, като шесто чувство.

Чак години по-късно разбрах защо Стаята на страха се нарича така. За нея не може да има друго име, защото тя е един всеобхватен мехур на сътворението, изпълнен с по-малките мехурчета на всичко, което се намира в него. Това са едни малки стаички. Принципно тези малки стаички са формирани от техния “страх” да не се разпаднат в ефирната същност на цялото, който “страх” е единствената сила, държаща ги в едно цяло и определено състояние. В тия стаички всяко съществуващо нещо “се затваря” с цел да не загуби неговите си собствени параметри, които от негова гледна точка са най-правилните, а и означават, че то продължава да съществува такова, каквото е. То ги мисли като най-правилни, защото такива може, a не други, които вероятно биха били същo толкова правилни.

За това много ми помогна разбирането за думата “страх”, която анализирах с помощта на добитите знания от изследването на рисунките от Магура. За смисъла на буквите и построяването на думите ще стане дума в съответния раздел, където се разкрива дълбоката логика на езика ни. Страх е устойчива съвкупност от отношения, които търпят превръщане.

Друг пример за стая на страха е обществото. То е изградено от хора, много хора. Не че хората творят обществото, а те са като градивен материал, колкото и да не им е приятно. Да, в началото наистина те са поставили основите му, но после то става твърде жизнено и създава тях. То вече не им е подвластно, както става с всяка една стая на страха, която се разрасне прекалено, защото е била прекалено овластена. Тук много нагледно се проявява същността на стаята на страха. Тя има демонично поведение. Първо, един човек сам по себе си е твърде неспособен да оцелее. Страха от разрушаването на това цяло, което той познава, и незнанието за състоянието, в което това цяло ще премине след промяната си, кара хората да се събират в групи, за да могат по-добре да си гарантират оцеляването и съществуването. И това се прави с цел цялото да прояви и запази характера си, да се открои от общото. Но след време обществото се оказва толкова овластено като институция да решава собствените ни проблеми, че започва да ни преоформя и да ни диктува начин на мислене и на живот. То ни обсебва.

Винаги трябва да се държи сметка, че Стаята на страха далеч не обяснява нещата едностранно. Всеки даден пример за нейното съществуване и за обяснение на нейната същност може да изглежда едностранчив, но това е, защото всеки пример съдържа цялата й същност, чиито неизброими проявления ние с малките си умове не можем да обхванем едновременно. Но ние можем да мислим само върху едно нещо в даден момент и затова можем да даваме само примери, които изглеждат едностранчиви, което не е много добре, но само това е във възможностите ни.

Ето, ако имаме един единствен човек, какво иска той? Ами, иска да си остане цял. Това е големият му стремеж, той постоянно мисли този свой стремеж и влага в него всичките си сили и емоции. Съответно в неговото подсъзнание се формира една устойчива и силно подкрепена от цялата му същност идейна структура, която започва да определя живота му. Тази мисловна и идейна структура излиза извън рамките на човека, тя вече не му е подвластна. Формиралата се система „човек” се стреми да запази стабилното си състояние, защото не знае дали, ако се промени статуквото, в новосъздадения свят ще има място за него. Може да се възрази, че светът би си останал същия, но това не е вярно. Важна е гледната точка, а тя се мени с всяка промяна на разбиранията. Затова за всяка система е много потребно да продължава да поддържа стабилна и непроменяща се гледна точка, за да съществува в същия свят и да заема същото място в него. Най-недопустимото е нещо да се промени, а най-желаното е всичко винаги да си остане същото, защото никога няма гаранция, че няма да се окажем излишни след промяната. Това определя основното поведение на човека – да се съхрани не само като тяло, но и като личност.

Ако има и други хора наоколо, този първият, както и всички останали ще направят следното: всеки един от тях ще е формирал по отношение на запазването на собствената си същност една дотолкова мощна стая на страха, че тя ще ги накара да се обединят, защото ще им предложи ново, по-високо равнище на сигурност. Това е първата фатална грешка от гледна точка на целта за запазване неизменимостта на параметрите. Тези примерно 50 души, веднъж събрали се, никога повече не са същите, дори спират да са подвластни сами на себе си. По този начин се проявява част от същността на стаята на страха. Тя винаги надраства онова, което я е породило, и започва да властва над него под претекста на някакви облаги и ползи.

Формирането на стая на страха е естествен процес, става лесно и бързо. По начало тя е средство и начин за сътворение. Тя съдържа в себе си логиката на сътворяваното. За пример може да се даде една водоснабдителна система, по която в разглеждания момент не тече вода. Тя съдържа само пътищата. Една стая на страха, която е още само семе, съдържа логиката, законите на нещото. Човек знае за много неща, но те не са част от живота му, т.е. по тръбите не тече вода. Примерно, един човек знае, че има несметни богатства, но като за начало само го знае. До тук няма стая на страха, защото от компонентите й е реализиран само един – построението. Евентуално е възможно по някакви причини да се добави вторият компонент – емоцията. Това може да бъде страх от бедността, изгарящо желание за богатство или нещо друго, но съвместимо със съществуващото знание. Появи ли се и вторият елемент, остава само появата на третия – условието, мястото за случване. При водопровода вторият елемент може да бъде силата на гравитацията или нагнетателната сила на някаква водна помпа. Само да се намери и вода и се получава действието – системата е осъществена. По този начин нашият бъдещ богаташ прибавя и желанието да има пари към това, че най-малкото знае за тяхното съществуване. Какво става после?

После бива обсебен. Това е трудно обратим процес, дори понякога без обрат. Колкото по-дълбоко се навлиза в една стая на страха, толкова по-бързо става навлизането и толкова по-трудно е излизането. Но на нашия човек за сега му липсва възможността да забогатее, защото той все още не е дотолкова обсебен, че да се огледа за някакъв по-продуктивен метод за печелене, т.е. за него все още няма път към мечтата. Ако той не се откаже навреме от нея, тя остава неудовлетворена и компонентите на амбиция в нея се засилват. Като цяло се увеличава нагнетателната сила дотолкова, че разрушава проводите в най-слабите им места и примерно от един човек с хуманни възгледи, той съзира в рекета или лихварството, например, неговия път към постигането на целта. Ако и по този начин не успее и амбицията продължи да нараства, може да намери безброй други начини. И вече наблюдаваме една стая на страха, която се мени сама, защото сама мени компонентите си – придобива собствен живот, защото е овластена прекомерно, а мотивите за това са винаги, че е за добро. Много скоро тя излиза извън възможностите на човека да я контролира и започва да диктува живота му.

 Проблемът със стаите на страха е, че те също са системи и като всяка система се стремят да постигнат собствено стабилно нарастващо съществуване. Една твърде усложнила се стая на страха е способна сама да мени себе си с цел да запази източника си на нагнетателна сила, на жизнена сила. Ако е твърде силна, тя вече е демон или ангел, зависи на кого как му изнася да я гледа, а доверяващият й се е обсебен и вече не живее себе си, а стаята.

Като извод може да се каже, че винаги трябва да сме нащрек, когато ни се предлага нещо с идеята, че е за добро.

Стаите на страха са единствената форма на реализиране на събития. Събитието може да е както предмет, така и живот, а и всичко останало. Събитието е единственото проявление на стаята, следователно всичко е събитие. Всичко, което не е събитие, не е стая и не съществува.

Стаите са взаимодействие на три елемента – дух, душа, тяло (място, пространство) или движение, същност, носител. Важното е да има движеща сила, закон за движението и място за реализация. Елементите задължително са три на брой, не могат да са нито повече, нито по-малко. Ако са по-малко, не са достатъчни, защото се противопоставят диаметрално. А не могат да са повече от три, защото не съществува трето изначално.

До тук се надявам да съм изяснил, че стаята, т.е. всичко, се изгражда от три елемента. Третият елемент, носителят се намира навсякъде. Това е пространството. Пораждащите сили също се намират навсякъде и са динамични. Голяма част от тях са хаотични и не могат да се ползват за създаването на стаи. Друга част от тях се съдържат в най-различни събития – различни форми на материята (енергията). Тази живителна сила може да се извлече и употреби. Законът няма значение какъв ще бъде. Трябва само да има някакъв, защото той определя как живителните сили ще населят носителя, а живителните сили имат свойството безапелативно да следват всеки закон, който им се предложи, стига да няма други, които по някакви причини да ги изземат за себе си.

Пораждането на една стая е много лесна работа. Ето как става: сещаме се, че в магазина се продават някакви неща за ядене. Знаем как да идем и да получим от тях. До тук вече имате логиката на събитието. След това у нас се поражда желание да осъществим именно това събитие. Накрая остава и нужното пространство, например достатъчно свободно време. И, ако нищо не ни пречи (ако няма други стаи, които да пречат), събитието се реализира и ние хрупкаме, примерно, царевични пръчици. Стая се създава по този начин – чрез съчетаване на трите необходими съставки – замисъл, емоция, възможност. Имената им варират, но зад тях стоят винаги едни и същи неща – напрягаща сила, построение и място (възможност).

Някои стаи се индуцират под въздействието на външната среда. Представете си едно дете, на което някой постоянно му натяква разни никому ненужни и безпредметно амбициозни представи за живота. И какво става тогава? Един има стая, която никога не е имал смелост или воля да реализира, но същевременно я подхранва с амбиции и тя става все по-силна и по-силна. Но той не  я реализира. Тогава стаята, за да получи реализация, започва да кара човека (който дълбоко в себе си знае, че това е толкова тъпо, дето си го мисли за хубаво, че чак не е за казване) да я пробутва тази стая на някого, над когото има власт. Тя го обсебва и от един иначе не лош човек прави жалък издевател. Т.е., той е влязъл толкова навътре в тази стая, че в действителност е полудял. Колкото по-навътре се влиза в една стая, толкова повече се променя гледната точка и светът се вижда все повече през погледа на стаята. Затова човекът полудява – той вижда неща, които другите не виждат или виждат по различен начин.

Стаите се пораждат (индуцират) безпроблемно. Нужна е само някаква идея и влагане на емоции в нея и при достатъчна възможност стаята е налице. Това е първото действие, което може да се извърши с една стая –  да се породи. Проблем е, ако изпуснем стаята от контрол, ако допуснем нейната логика да стане наша гледна точка. Тогава тя променя личността, т.е. едно от равнищата на душата на човека. Започва да го кара да прави неща, които иначе едва ли би правил. Стаята е демон, натрапчива мисъл, което е едно и също.

Това беше голямото ми прозрение от онова време – че има нещо, което се повтаря във всичко. Че, колкото и да се сравняват нещата помежду си, те винаги и неизменно имат едно и също общо. Това са трите съставни елемента – логика на построението, напрягаща сила и възможност (място, пространство). Тези три съставки могат да се разглеждат поотделно само теоретично. В действителност, те са неразделни и винаги промяната в коя да е от тях води до промени в останалите. Те винаги действат и се проявяват като едно цяло, което има три аспекта. Именно това разбиране за устройството на света ми позволи впоследствие да разбера много за рисунките от Магура.

Advertisements
One Comment
  1. Анонимен permalink

    Трите принципа на сътворение: Идея, План, Въплъщение на планът.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: