Skip to content

Всичко по темата за митичния връх Бабу – средището на пълното постигане

февруари 1, 2013

За връх Бабу знам от много години и по принцип съм искал да отида там, но това винаги беше някак на заден план. Докато не се разви поредица от събития, която ме отведе при него. Първо, попаднах на откъси от книга на Милан Миланов, в която той разказва за това как военни са търсили нещо около него. Скоро след това един приятел съобщи, че е намерил вход към някакво подземие някъде около Бабу.

Намериха подземие в стил Милан Миланов в Белоградчишко 

Входът към него е под скала, точно като в книгите му.

Месеци преди това беше в разгара си период на бурни открития. Той приключи с намирането на вкаменените тръби. От тогава не се бях занимавал активно с Магура и свързаните с нея неща, основно ме занимаваха Тръбите. За известно време се пооткъснах от тематиката за почивка и временно спрях да пиша.

Преди да спра да пиша, споделих с познати, че сега остава да се намерят входове към подземия и, евентуално, летяща чиния в някоя скала. Да, знам как звучи последното.

През един уикенд мой приятел ми каза, че Милан Миланов е бил в Белоградчик една-две седмици по-рано. В разговор той споделил, че скалите са изкуствени, а до същия извод стигнах сам доста пъти от началото заниманията си с тези теми.

За незапознатите трябва да спомена, че Милан Миланов говори в книгите си за подземия. Такива се намират, според него, из цялата страна. Конкретно говори за такива и в района на Белоградчик.

В онзи ден получих информация от един познат, че се е натъкнал на вход към подземие, като това е станало съвсем скоро преди да ми съобщи. Работата му е свързана с много ходене и така е намерил входа.

Входът бил точно под една скала – съвсем в стила на твърденията на Милан Миланов. Бил разкопан и изоставен. Познатият ми твърди, че иманярите (предполага, че са иманяри) не са посмели да влязат. Той също не е посмял.
Тази находка стана причина за мого интересни и съществени събития, защото се намира близо до митиния връх Бабу.

Когато отидохме да видим подземието, то се оказа една изкуствено направена дупка в една вертикална скала, стърчаща като пилон. Личеше си, че преди разкопаването, едва ли е имало отвор в скалата. Много чудно беше как при това положение са знаели къде да копаят и да къртят. Оформили са си много удобен вход с нещо подобно на няколко стъпала.

Надявах се на много повече, но се оказа една безформена ниша, колкото в нея да се поберат няколко души. Удивително беше, че това е била някаква естествена кухина в пясъчник, за който се предполага по принцип, че се е утаявал на предполагаемо дъно или е бил нанесен от река. При това положение следва наносният материал да се подрежда плътно и да не оставя кухини. Освен това, дори по тавана на тази ниша имаше талог и тиня, все едно цялата скала е била някога наобратно и те са се утаили на дъното. Как се е получила тази утайка по тавана, не ми е ясно. Друга особеност беше един каменен блок вътре в нишата, който е по-голям от отвора и следователно винаги си е бил вътре, а не е внесен отвън. Той беше подпрях на едната стена и беше по-голям от човек, като имаше продълговата форма като някакъв обелиск. Формата му не беше особено правилна.

Много ме учуди това помещение, въпреки че се надявах на наистина голямо подземие, където да намерят и много отговори, и много нови загадки.

В началото на 90-те години на XX век районът на връх Бабу е бил средище на секретна военна операция. На местните е било казвано, че се издирват опасни бегълци през границата. Доставена е била много техника, включително и вертолети.

Твърди се, че военните са разкопали някакво подземие, откъдето изнесли огромни количества скъпоценности.

Бабу – мястото, от което никога не се връщаш

 

Години преди това чух за пръв път за връх Бабу, въпреки че не е никак далече и даже се вижда доста добре от почти всяко едно място около Белоградчик. Впечатлих се от легендата, че дръзналите да го изкачват умирали. Бях чел вече за планината Кайлас и Бабу ми се видя като истинско богатство именно заради смъртта, която беше обещана на всеки посетител. Тогава за мен това означаваше, че крие важни тайни и смъртта е само начин да бъдат опазени.
По онова време много пъти говорехме, че трябва да отидем, но така и не се получаваше. И определено е било за добро – никак не съм бил готов за това. Едва след като изчетох десетки книги за живота и смъртта и добих по-истинска представа за тях, бях вече да отида. Стана си само, както винаги става с ходенията до подобни места – никога по моя план, а винаги по някакъв друг.
И така, в един есенен ден се озовах там.

Няма да изброявам десетките особености, които наблюдавах, защото ми се виждат маловажни в сравнение със смъртта. Може би е нужно да се отбележи, че близо до Бабу има още два върха, също много особени.

Качихме се горе. Дълбок покой и много силни, но непознати енергии и усещания. Бих могъл да стоя там с години или поне така си мислех. На самия връх не можах да се задържа повече от една-две минути.

Връх Бабу.

Митичният връх Бабу, случайно окъпан от тайнствени лъчи, напълно в съзвучие с неговата същност на концентратор на мъжката сила.

Тръгнах си от там много уморен. След това чак до вечерта имах ужасно главоболие. Като че ли целият ми мозък беше възпален. И май имах температура – главата ми беше доста гореща. Но се беше появило осъзнаване. Всички неща, които бях чел и си бях мислил през последните месеци, даже година и нещо, започнаха наистина да стават част от мен.

Най-интересно ми беше какво стана с личността. Доскоро възпприемах чисто логически личността като едно създавано от нас самите изображение, с което се опитваме да се представяме пред другите. Повечето хора това дори не го разбират и смятат себе си за личността си, а тя е само едно лице, един образ и то дори не действителен. Личността е дълбока лъжа и това осъзнах с пълната му сила след ходенето на Бабу.

Представете си да се отъждествявате с личността си (това не е никак трудно, защото най-вероятно именно това правите). Какво ще стане, ако личността умре? Умираме, вкопчени в нея. Е, на Бабу личността умира, защото повече не вярвате в нея. Разбирате я, осъзнавате я. И в следващите дни имате възможността да наблюдавате дълбока промяна в себе си. Първата осъзната смърт в живота си. Но, ако не сте готови за това, то може да се превърне в тежка и дълбока драма.
Освен това наблюдавам и, че пребиваването на Бабу усилва и подпомага всичко, което правим. Сам се озадачих колко напреднах в практиките си само за един ден. Знам, че мястото предлага безкрайни възможности за развитие. Дори още не са ми известни всичките. Видях само малка част, а и още не е минало достатъчно време, че да се проявят напълно ефектите.

Разбирам, че за околните сега съм истински бич, защото атакувам личността им, а те пък се отъждествяват с нея. И, ако допреди отиването там имах само смътни аргументи срещу личността, то след него се върнах с умението да я превърна в пепел. Дори не е нужно да говоря, за да го направя. То е като да минеш покрай труп – ужасяваш се от идеята за собствената си смърт. Наблюдаваш как едно съзнание убива личността, с която до скоро се е обвивало.

Какво се случи след Бабу – след умирането е по-хубавият живот, но само ако има отделяне от привързаностите

Мина известно след ходенето на Бабу и, като добих повече впечатления и нещата се подредиха по-добре в съзнанието ми, мога да разкажа за умирането на личността. За съжаление, ще трябва да започна отдалече.

По някое време в живота си разбрах, че мога да си изграждам качества чрез самовнушение. И започнах да се изграждам по начин, който мислех за добър – че ще ме ценят повече, че ще съм нещо особено, невиждано, че ще будя възхищение, възторг. Невинаги зачитах едно дълбоко усещане, че трябва да съм себе си, а не какъвто ислех, че биха ме ценили. И градих качества с голямо упорство и постоянство, а после трябваше да накарам всички да се съгласят, че наистина имам тези качества. После трябваше да ги накарам да ги ценят и да им се възхищават. И дълго време това се получаваше, но ставах все по-уморен. Все по-рядко имах наистина желание за нещо. Творчеството започна да изчезва, въодушевлението да се изпарява. По едно време дори жените вече не ме привличаха особено, толкова бях уморен. Но пък виждах в тях възможност да се утвърдя. И това е било несъзнателно. Не можех да се влюбвам вероятно заради загубата на въодушевлението. И така попаднах в една дълга връзка. Полагах цялото си старание да съм на ниво и бях. Но не получавах оценката, която търсех. Сега разбирам, че е било за добро. Защото, ако ми беше давана, щях да си остана в пределите на лудостта.

Ставах все по-неудовлетворен, а се напъвах все повече и повече. Полагах усилия за всяка нещо, нищо естествено нямаше. И, колкото повече се стараех и исках да управлявам всичко, толкова повече всичко се рушеше и толкова по-зависим ставах от условията, които се стремях да подчиня. Станах дебел, подпухнал един такъв, постоянно боледувах, бях кисел за всичко, не спирах да мрънкам.

Изпълнен с усещането, че не съм особено жив, започнах да чета за източното разбиране за живота и смъртта и да медитирам. Тогава започнах да се променям. Това беше около година и половина преди да посетя Бабу. Дотогава бях толкова самодоволен!

Колкото повече се променях, толкова по-несъгласен ставах с начина си на живот. Връзката и работата ми дотягаха все повече. Повече не можех дори да лъжа, че обичам. Не обичах, исках само да се махне, копнеех да се махне. Мина много време в някакво мъчително кретане, но накрая си отиде. И тогава рухнах. Изведнъж се отвори една огромна бездна, в която нямах какво да сложа. Започнаха да извират всевъзможни проблеми от дълбините ми. Тя е била само един похлупак. Това го разбрах в процеса на осъзнаването.

Болката от всичко беше безкрайна. Но вече знаех, че това е голяма възможност да се освободя наистина от всички лъжи и това се превърна в най-интензивното ми преобразяване, което някога съм изживявал. Всяка секунда на страдание ми даваше възможността да го изследвам. Четях, мислих, анализирах, медитирах, практикувах. Сънувах и тълкувах.

През това време отслабвах, повече не бях дебел. Губех лъжите. Бях в нищото – нито както съм бил преди, нито в стабилно състояние. И това беше много страшно. Да си никъде.

Тогава се оказа и, че изобщо не познавам себе си. Че съм едно кълбо от лъжи. Едни си бях създал сам, а други ми бяха насадили. И всичките тия неща ме управляваха, защото се отъждествявах с тях. Но съзнанието ми се пробуждаше. Ден след ден изхвърлях от себе си нови ненужности. Имаше обаче тежки дни, в които всичко се връщаше.

Така разбрах, че нещата, в които съм вярвал най-силно, са най-големите неистини, обаче съм ги защитавал много ревностно, защото те са били представата ми за себе си. А преди това разбрах, че представите са само едни въображаеми виждания за нещата и никак не е задължително да са верни, да не говорим да си градим живота върху тях. Изобщо, много работа беше свършена. Много търсене в себе си.

Докато накрая дойдох до личността. Това стана съвсем скоро преди Бабу – преди месец някъде. Видях я като илюзия за себе си, която се опитваме да натрапим на другите, а и на самите себе си.

Качването на Бабу беше предшествано от дълъг период от време, в който вече се бях отказал да управлявам каквото и да било.

Когато отидохме на Бабу, там видях чудни неща, но пък не се учудих много, защото вече бях видял много чудеса и бях свикнал с тях. Само че на мястото има особено усещане. Като че ли си на друго място. Всяко място си има усещане, а там то е непознато. Не мога да опиша точно. Имаше някакво величие, заради което постоянно възклицавах. Нещо много над мен, което хем не се интересуваше изобщо от мен, хем ме приветстваше. Може би това е пълното приемане?

Много ходене мина до самото качване и през цялото време усещах това величие. Там като че ли всичко постоянно се изгида и слиза – някакви енергии, все едно самият въздух.

Имаше ходене, гледане, разговори, но като че ли ме нямаше мен. И това ме впечатли чак след време, защото тогава не забелязвах липсата на себе си. Помня всичко, но я нямаше гледната точка. Именно, нямаше гледна точка и това дори не ми е правило впечатление. Ха, как беше възможно! Аз бях майстор на гледната точка, целият ми живот беше построен около гледна точка.

Там бях спокоен, въпреки постоянното движение на нещо нагоре и надолу. Като се замисля, не съм изказвал мнения, не съм настоявал, не съм искал.

По едно време вече се изкачвахме по един улей, по който можеше да се стигне до върха. На едно място имах няколко избора как да продължа. Огледах ги всичките и ме обзе панически пристъп на страх – ще падна и ще умра. Направо усещах, че ще умра. Опитах ли се да се кача на върха, щях да умра. Спътникът ми се качи, без всякакви видими притеснения, но той никога не е бил егоистичен и себичен. Затова и не го е било страх.

Не знам колко време се мотах напред-назад. Не можех и да се откажа. Теглеше ме силно и не ме остави на мира, докато не се качих. Рекох си „Каквото ще“ и се покатерих. Горе не усещах нищо особено. Може би вече съм бил претръпнал. Бях силно възбуден, едва ли не тичах по скалите. Отидох до върха. Постоях малко там и се върнах назад. Опитах се на два пъти да вдигна ръце като победител, но в мен имаше пълна липса на убеденост, че съм победил. Стана ми ясно колко е тъпо това с побеждаването.

Върнах се някъде към средата на скалата. Седнахме и споделихме какъв покой е там, привиден. Никакво вълнение не беше останало. Седяхме доста и говорихме. Всичко се движеше: нагоре, нагодолу, наоколо. Като че ли нещо в самия въздух го правеше. Това си беше друго място. Скалите са други, усещането е непознато. И никаква гледна точка.

Слязохме и се прибрахме. На връщане мълчахме. Нито имах какво да кажа, нито имах въпроси. Знаех, че и при спътника ми е така. Прибрах се у нас и исках да пия кола и да пуша. И пих много кола и пуших много. Все едно нищо не бях правил. Все едно никъде не бях ходил. Не можех да кажа „Аз ходих на Бабу“. И до тоя момент бях само уморен и някак удовлетворен. Все едно нищо съм правил, ама всичко съм свършил и се е получило добре. Като че ли нямах никакъв ангажимент към нищо, нито нещо ме касаеше. Имаше усещане за свобода. И нямаше Аз, нямаше Искам, нищо, което е свързано с гледна точка. Всичко просто си беше и нито се инетересувахме взаимно, нито се отхвърляхме. Никаква съпротива в никоя посока, нито пък сантименталност. И всичкото това беше много приятно.

Влязох във фейсбук и започнах да качвам снимките. Тогава започна главоболието и се усилваше все повече. Сега мисля, че е станало така заради завръщането на гледната точка и на личността, която е пожелала да се похвали и изтъкне.

Котаракът ми не спираше да иска да му обръщам внимание, баба ми също. По едно време излязох да се поразходя и една позната като се спусна да ми се радва… На една пейка пък едни момичета занемяха. Нищо особено не съм правил и не съм някакъв красавец. Обаче привличах.

После пак кибичих на компютъра и пак във фейсбука. Слушах музика и гледах поведението на хората. И тогава видях ясно, отчетливо и напълно убедително как хората са склонни да се кичат с чужди мисли и идеи. И видях, че всъщност това е личността. Малко се разгневих, че го правят. После се осъзнах, че и аз съм го правил. Видях конформизма, липсата на индивидуалност и ми стана и смешно, че сме едни ходещи кашони с чужди неща. Поне отвънка – плътно окичени с чуждо. И, оставете другото, вярваме, че сме тази обвивка. Станах си смешен сам на себе си и всички ми станаха смешни. Вече никой не беше същият.

Легнах си, главоболието се поукроти и взех да практикувам малко. Брей, оказа се, че изведнъж уменията ми са станали много по-развити. Спах добре, без да сънувам, а обикновено сънувам много. Само котаракът цяла нощ ме занимаваше с какво ли не – постоянно искаше вниманието ми.

На сутринта усетих дълбоката сила на новото разбиране за личността. Бях се променил толкова много. Усещане като приятен гъдел минаваше навсякъде през мен. Хем бях удивен от осъзнатото, хем бях спокоен и уверен, че всичко си е точно така и винаги е било. Само как бях могъл да се отплесна и да повярвам в личността? Вече никой не беше същият.

Дори материалният свят не ми се струваше вече отделен. Имаше някакво сливане – всичко се приближи много, стана по-ярко. Като продължение на съзнанието ми.

Хората усещат някаква промяна и казват, че съм излъчвал нещо странно. Усещането било странно. Все нещо поглеждат, подпитват, помотват се. За нещстие, това беше предпоставка да поискам да го използвам, за да бъда желан.

След тов едн вечер, като легнах да помедитирам, всичко стана много лесно, като че ли медитирах от години. И усетих непрестанно движение в себе си: напред, назад, нагоре, надолу. И покой. Хем покой, хем движение. Много енергия, трептения. Това беше животът. Усещах го не само в тялото, но и в други неща. Честно казано, не знам какво още има в един човек, но движението беше и там. Възторгът ми растеше, това беше екстаз.

Бях жив, радостен, доволен, щастлив. Тогава си помислих „Ти жив човек виждал ли си?“. Мисля, че повечето хора не са виждали. И веротно това привлича всички, а сигурно и ги стресира, не знаех.

Трябваше да умра, за да живея. След смъртта има живот, ама наистина живот. В това вече бях убеден. И знаех, че когато напусна тялото си, ще съм още по-жив.
Само след това на работата усещах огромен натиск да съм личност. Постоянно въпроси: какво мислиш, как смяташ, не е ли така. Все опити да ме заставят да имам гледна точка. Това беше такъв тормоз! Това беше смърт. Определеното е мъртво. Неопределеното е живо.

Не знаех за умирането на тялото как стои въпросът, но умирането на личността си беше всъщност дълъг процес. И бешее много мъчителен. Можех да я влача още доста, но ходенето на Бабу прекъсна нишката между нас – тя вече не смучеше кръв от мен. Скъсването с личността дори не се забелязва, просто изчезва гледната точка. Леко ти е, приятно. Докато самото умиране на личността е мъчително, защото все още се отъждествяваме с нея. Пише по книгите, че същото е и с тялото. Ако вярваме, че умираме заедно с него, изпадаме в безсъзнание и го преживяваме болезнено. Ако не, постигаме свобода и наслада.

Ето така се чувствах тогава. Свободен. Приятно. Изведнъж се освободих толкова много.

Разбирам колко хаотичен е разказът ми, но не мога да го разкажа по-добре.
Сигурно пропускам много, съжалявам. За усещанията дори не знам подходящи думи.

Жалкото е, че от тогава мина много време, през което личността и гледната точка лека по лека са се завърнали със съдействието на нормалната среда, която постоянно изисква да сме определени. А също и с помощта на пресметливия разсъдък, който се изкушава от идеята да употребява ефектите от освобождението за постигане на така дъллбоко натрапените и желани поради това външни цели. Все тази стара психологическа потребност да впечатля някого, все едно без чуждата положителна оценка животът ми няма смисъл! Като се замисля, най-голямата ми грешка беше, че изобщо споделих преображанието си. Това беше първата ми злоупотреба с него, защото то е нещо напълно съкровено. Така се лиших от блаженството си.

Връх Бабу и връх Стовци

 

Бабу се чете с ударение на втората сричка: БабУ. Идва от бабА – човек, мъж, баща. Острата му триъгълна форма може да се тълкува като потвърждение, защото остротата и извисяването са мъжки символи, свързани с мъжката енергия и пениса. Силата (огъня) са мъжки. Енергията на мъжа оживява (опложда) структурата, носена от жената, и й дава живот. Бабу е изключително богат на енергии, които са в непрестано движение, а това е потвърждение, че там е съсредоточено мъжкото начало.

Възможно е У да показва дателен падеж – насоченост на действието. Тогава Бабу означава извършване на действия, насочени към баба. Когато се отнасяме към Бабу, то се отнасяме към Бащата и по-точо към неговата оплодителна сила. Самата буква У указва внасяне на нещо в нещо друго, което е мъжко действие. Това се доказва и от думата Уй (Х може да е добавено по-късно). Уят е инструмент за внасяне. Така се разкрива част от дълбоката логика на българския език. Вижда се, че У е в основата на образуването на дателния падеж – комУ.

Стовци несъмнено е изградено около корена сто. Има предположения, че иде от сто овци. Личното ми впечатление е, че наставката -вци указва, че става дума за място. По подобие на Синаговци, Неговановци и т.н.

Стовци прилича на бременна жена, която е на път да роди. Жената е хранилището на построението, което чака да бъде оживено от мъжката енергия. Като такава тя е място. Така наставката -вци добива дълбок смисъл. Хранилището на сто.

В Магура има три изображения на божеството, от което се е родил светът. То е женско и с три образа. Всичките те наподобяват бременна жена в много напреднала бременност. Това е богинята-майка, от която всичко се ражда. Тази магурска богиня намира продължението си в богинята Хекате. Хека означава сто, което е и в основата на името на връх Стовци. Един от епитетите на Хекате е акушерството, което несъмнено е свързано с бременността и раждането.

stovci

В магурската математика числото 108 представлява пределът на развитие. Онова, което е достигнало в развитието си 108, преминава на следващо равнище. Хекате е онази, която се разпростира отвъд – на друго равнище. Тя е повелителката на отвъдното. Разбирането на рисунките от Магура позволява пълноценното обяснение на връзката между богинята-майка и връх Стовци. Върхът е нейн символ и вероятно служи за нейна реализация в нашия свят. Неслучайно, само на няколко километра от Стовци е Бабу, който осигурява нужната мъжка енергия.
Числото 108 показва развитието на света на идеите, от които зависи поведението на силите в нашия свят. То изчерпва всички възможни комбинации и се представя от куб, съставен от 27 куба. Кубът е мястото, в което се извършва преобразяването и развитието на силата. Мъжката енергия навлиза в куба, където поведението й се моделира, за да се получи осъществяване. Това са зачеването и развитието на плода. Когато това развитие достигне до 108, се минава на следващо равнище – раждането.

Затова и връх Стовци е мястото на стоте (на сто и осемте) и прилича на бременна жена. Няма случайни неща. Наименованията не се дават просто така, както и думите не се появяват от нищото.

Advertisements
4 Коментари
  1. ..... permalink

    Реших да потърся значението на Думата Бабу в Google translate.
    На арабски Бабу означава „Врата“.
    На индонезийски означава „девойка“, „девица“. На индонезийски „Бу“ означава „Майка“.
    На остров Ява в Индонезия думата „Бабу“ означава „Роби“. Пак на същото място „Абу“ означава „Сив“.
    На малайски език, който се говори в някои части на Малайзия, Сингапур, „Бабу“ означава „момиче“, „Бу“, „майка“, а „Ба“ го превеждат като „йога“. „Абу“ го превеждат като „пепел“.
    На персийски „Ба“ означава „със“, а „Бу“ означава“аромат“.
    На суахили „Бабу“ означава „дядо“.
    На тамилски „Бу“ означава „Слънце“. „Баб“ означава „Пукот, гръм“, ако преводът е правилен.

  2. Анонимен permalink

    Рядко съм чел толкова фантастични глупости на едно място!!! Особено за Бабу, където нашата фамилия 150-200 години е имала овчарници. За световъртежите – нужно е да се посети „специалист“, а за привидения и илиюзии – 4-ти км „Св. Наум“. Там могат да рестартират „харддиска“ и привиденията изчезват. За „Стовци“- малко прочит на ист. литература няма да е излишно :):):)

  3. Бабу е наименован на Богинята Прамайка на човечеството, която Дедите ни първите човеци на земята са наричали просто Баба. От Баба идва и бабу (предполагам от времето, когато нашият език като най-древният език на земята, все още е имал падежи).
    А в още по-древни времена Бабата Богиня е била само Ба, а също и Бата (Бабата), Ба Ра по-късно станало представката Пра- в езика ни. Северозпаадният Балкан е земята, на която се е зародил първият човешки живот в пещера утроба – би могла да е Живена дупка или днес известна като Козарника, още повече, че именно там са намерени най-древните следи от човешки живот – 1милион и 800 000 години. Именно в Северозападния Балкан са най-древните свидетелства за култ към Богинята Майка на света. Балканът е кръстен на тази Богиня Бал е Богинята на Светлината (Ла), но също и кръстница на Балите, Древнобългарските племена, дали нашето име на Българи днес.
    Районът на Северозападна България е известен със своите геомагнитни аномалии, оито се срещат много начесто в този район.
    Предполагам, че връх Бабу е именно такъв аномален геомагнитен район, какъвто е и връх Кайлаш например. Самият връх Кайлаш / КайЛаАз има Древнобългарско име и означава Живот (К-Ай в Светлината (ЛаАз). Самолети, прелитали над Кайлаш са изпитвали проблеми в електрониката, която е отказвала да функционира за определен момент.
    Предполагам, че именно на подобна магнитна аномалия се дължи световъртежът и главоболието на посетилите връх Бабу според техните свидетелства. https://www.kaldata.com/forums/blogs/entry/11131-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%85%D0%B8%D1%80%D0%B8-%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%89%D0%B0-%D0%B8-%D1%82%D1%8F%D1%85%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/

Trackbacks & Pingbacks

  1. Съботни маршрути: Странният връх Бабу край Белоградчик и образите в небето | PZdnes | Днес новината си ти

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: