Skip to content

Коледа, Феникс и магурският символ на осъществяването

януари 28, 2013

Древната българска дума „коло“, която означава кръг, колело, се е отнасяла за Слънцето. Наставката „-да“ се среща в много български думи, като например: инзенада, награда, ограда, сграда, ливада, наслада и т.н. Тя се използва за образуването на съществителни, които изразяват установеност на действието или отношението, което се описва от корена на думата. Това позволява да се твърди, че Коледа е древна българска дума, която изразява съвкупност от действия и отношения към Слънцето (към Колелото), като тези действия и отношения имат за цел да доведат до резултат, до осъществяване.

Много по-късно след възникването на старобългарската Коледа се появява създаденото на църковните събори Християнство, което завоалира древния смисъл на този празник и ни го представя в сега познатия му вид под името Рождество. Под предлог, че предхождащите го ритуали и вярвания са езически и неправилни, Църквата не се свени да грабителства и да преиначава, за да си осигури власт над умовете и съзнанията. Но въпреки обвиненията в идолопоклонничество, и самото Християнство е идолопоклонническо. Последователите му се кланят на водата, кланят се на огъня, кланят се на тялото. Щедро демонстрират преклонението си към древни символи. Имат си пророци, чудеса и мистерии. Имат си и същества, всяко от които отговаря за различни аспекти на природата – ангелите. Кое е надезическото? Това, че има един бог ли? Един бог са имали още по времето на магурската култура, който също е бил триединен.

Така че, Християнството нищо ново не е донесло на света, а само е присвоило най-вече чрез преименуване. Коледа не е християнски празник, въпреки, че Християнството го използва ката важна част от доктрината си под ново име, а именно Рождество. Коледа е магурски и български празник. И, действително, става дума за рождението на божия син. Слънцето се свързва с мъжеството, с мъжкия аспект на живота, затова то е Синът. И то е син, всъщност, на цялата Вселена и на цялото всеобщо съзнание, което се осъществява. И всяка промисъл, която достига до нас, идва през Слънцето. То е вестителят за нас, то е наместникът. Ние произхождаме от неговото тяло, от неговата енергия, от неговия живот. Чрез нас то осъществява Вселената, а тя се тя се осъществява чрез него.

За една година Слънцето се „ражда“ и „умира“. И това е било разбирано много добре като символ. Доказателства за това съществуват. По онова време са изградени съоръжения, които са служели за отчитане на пролетното и есенното равноденствия, както и за лятното и зимното слънцестоене. Такова съоръжение има и върху хълма на пещера Магура – то представлява древна слънчева обсерватория. Наличието на тези обсерватории означава, че Слънцето е било постоянно наблюдавано и настъпването на особените моменти от неговото привидно движение по небосклона е било напълно известно. Хората имат потребност да следят това само, ако съобра-зяват живота си с движението на Слънцето.

Раждането и умирането са били приемани като естествени. Те са били разбирани и осъзнавани. И, за да се изживее пълноценно поредната година, е нужно да се служи на замисъла й, така че той да бъде напълно и правилно осъществен чрез нас. Служенето на замисъла дава смисъла на живота, а „наградата“ за това е хармоничен живот, в който човекът се чувства осъществен, удовлетворен и щастлив. В действителност не става дума за награда като преднамерено действие от страна на някой със собствена воля, а за последствия. Щастието е следствието на съзвучието.  Но как да сме в съзвучие с предназначението на живота?

Това съзвучие се е постигало чрез Коледа, когато Слънцето се ражда. На този ден се е сурвакало. Именно тогава, защото този момент е началото на новия живот и новата година, а замисълът за този нов живот идва чрез Слънцето, затова е било нужно да сме съзвучни с него. Когато то се ражда, то носи в себе си семето (замисъла) на онова, което предстои да се изпълни през новия цикъл (новото колело), а хората са му служели доброволно и осъзнато (сътрудничели са) в делата му.

Подготовката за постигане на съзвучие със замисъла се е извършвала в продължение на четиредесет дни преди Бъдни вечер. Това са постите, които служат за очистване на духа, душата и тялото. Но постите не се отнасят само до храната, а също и до мислите, думите, постъпките. Четиредесетте дни са не толкова свързани с тялото, колкото с душата. На съвременната наука е известно, че при унищожаването на ДНК на клетката в следващите 40 дни тя има голяма склонност да се възстановява сама сякаш чудодейно. Чрез редица изследвания науката стига до извода, че това е периодът, през който съществуват фините енергийни и информационни построения. Но въпреки това, науката все още не признава съществуването на душата.

Също такива фини информационни построения са и намеренията, желанията, очакванията. Старите трябва да си отидат, за да могат да дойдат новите, които са правилни за следващата година. Затова постите трябва да са тотални – за тялото, за ума и за духа и да продължават четиредесет дни, за да бъдат пълноценна подготовка за приемането на новото – за да се разгради дори информационната структура на старото.

Тогава идва Бъдни вечер. Не ви ли прави впечатление самата дума „бъдни“? Имаме „бъда“, „бъдеще“, „бъднина“ – все свързани с осъществяването на замисъл. Това изобщо не е случайно. В българската езикова традиция буквата Б е носителят на построението, което се въплъщава. Ъ е пренасянето, преминаването от един вид в друг. Д е като създаването на чертеж, изграждането на конкретния план, а А е изпълнение, когато е в края на думата. Думата вечер също е много интересна. В означава осъществяване в, чрез. Е проектира, дава живот. ЧЕР е в основата на думата черен, което се отнася и до писането и изобразяването в древността. На основата на този корен се изгражда и думата чертая. Логиката е много дълбока, но и много ясна. Както заспиваме вечер, така се събуждаме на сутринта – със същите мисли, същите вълнения, същото отношение. Вечерта е семето на сутринта, защото през нея се „вчертава“ построението за следващия ден. Същото е и със смъртта. Старите учения казват, че както умира един човек, така се и ражда в следващия си живот. Това е свързано със залагането на план за следващия цикъл, затова и вечерта се нарича по този начин. Би могло да се изкаже и като „вчертавам”. Бъдна вечер значи замисълът да се въплъти в конкретни построения и да се вчертае в живота за следващата една година.

Всички вечери са важни, защото определят дните след себе си, но най-важна е Бъдната вечер, когато се очертава цялата следваща година. Затова в Бъдната вечер трябва да влизаме чисти – по всеки възможен начин. Вероятно е добре и да се изкъ-пем или поне да се измием обредно като с това символизираме прекъсването с всичко старо и заявяваме готовността си да приемем новото. В Бъдната вечер трябва да се отдадем на вглъбение.

На следващия ден, на Коледа, приемането на новия план се завършва чрез сурвакането. За него е необходима сурвачка, която прилича на символа на осъществяването от Магура:

Този символ е изобразен в Магура преди 14 000 години или дори по-отдавна. Той означава промисълта Т, която достига до пространството О, където следва да се осъществи. Там се поделя на противоположни качества, защото светът ни се основава на дуалности – добро-лошо, светло-тъмно и т.н. Това изисква всяко нещо да бъде определено чрез всички тези двойки противоположни свойства, за да добие съществуване. Използването на този древен символ ни довежда до хармония с промисълта, която навлиза в света ни, и с начините, по които тя се осъществява. Затова сурвачките имат тази форма и се използват точно на този ден.

В днешно време съществува едно объркване, че сурвакането се извършва в  първия ден на новата година, което към момента е 01.01. Но в миналото новата година е започвала на 25 декември с раждането на Слънцето. От там идват разногласията дали се сурвака на Коледа или в първия ден от новата година. В крайна сметка, сурвака се на Коледа, което е първият ден от новата година за нашите древни предци. Добре би било да бъде така и за нас.

Опитват се в последно време да представят думата „сурва” като заета от Вавилон, защото там е имало бог с подобно име. С това целят да подкрепят тезата си, че ние винаги сме се учили от някого и никога до нищо не сме достигнали сами. А също и, че земите на днешна България не ни принадлежат, защото сме пришълци тук. Обаче, тази дума може изключително добре да се обясни със смисъла на буквите от българската азбука. С означава „единяване, заедно”. УР е добре позната сричка – това е божията промисъл. ВА значи „осъществяване, което се задейства”. А като цяло СУРВА значи „с божията промисъл осъществяваме” Защото става дума именно за осъществяване – на замисъла на новото. И, за да дойде новото, старото трябва да „умре“. Но смъртта е само превръщане, тя не е изчезване.

feniks

Чрез този символ и чрез наричания (молитви, медитация, транс или друг способ), човек е приемал да приключи в себе със старото и да го претвори в новото. Ето това е Преображението, това е преобразяването на човека. Да се промени образът значи да се промени установеното построение и да се създаде ново.

Така и Слънцето умира за нас в края на всяка година и се ражда наново от себе си. Също като птицата Феникс.

Слънцето е огън, а също и Фениксът – и двете се възраждат от смъртта си, за да изживеят нов живот. За съгласуване със замисъла, идващ през Слънцето до нас, се изпозлва символът на осъществяването. А Фениксът прилича на него. Той може да бъде изобразен в различни варианти, но като цяло е израз именно на тази фигура от Магура. Фениксът комбинира в себе си нея, Слънцето и развитието. А „Т“ в този символ е замисълът. Ф е осъществяването на този замисъл.

Такъв трябва да бъде и човекът. Човек трябва да изживее себе си, ама наистина себе си. Тогава животът е изпълнен с вълнение, с въодушевление, с разбиране и чувство за мистерия. Тогава човек се единиява с всичко, той повече не е откъснат, не е изгубен и не е самотен. Всичко се случва от само себе си. Всичко се подрежда по съвършен начин. Така трябва да се живее. Тогава смисълът изпълва всяко вдишване и всеки удар на сърцето.

Ние трябва във всеки момент да бъдем готови да умрем за старото и да приемем новото. Когато не живеем по този начин, сами пречим на себе си. Ние сме като камъни в река, които в действителност са оформени и поставени от реката, но често мислим, че я управляваме. Понякога се опитваме да й забраняваме да тече, за да задържим старото. Дори за кратко време това да се получи, то ще бъде само привидно.

Advertisements

From → подобия

Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: