Към съдържанието

Проект „Зародиш“


Цялостно виждане за начина на живот


Тук описвам живота такъв, какъвто аз имам желание да го живея. Този начин няма как да се отнася до всички хора, тъй като всеки си има своите ценности, предпочитания и желания. Но със сигурност има хиляди хора, които напълно или в голяма степен биха желали да живеят като мен и някои от тях дори биха желали да се присъединят. Затова не бъдете критични към описаното виждане, а го приемете като една от неизброимите възможности.

На първо място за мен е важно да сътворявам по собствено вдъхновение, да работя по идеите, които са ми интересни, да чувствам, че имам принос и значение. Разбирате, че в нечия фирма или учреждение това едва ли ще съответства на целите и желанията на собственика. Човекът си има собствени мечти, например, да има яхта и да си живее живота на нея. Ти отделяш по десет или повече часа всеки ден да сбъдваш неговите мечти, накрая той има яхта, а ти имаш трудов стаж. Много добре за трудовия стаж, но какво стана с твоите мечти, с твоето творчество, с твоя принос и значение? Къде отидоха плодовете от твоя труд? След това, в нечия фирма пред мен постоянно биха били поставяни чужди цели. Така цял живот бих живял с усещането, че съм се загубил като индивидуалност, че съм се разпилял.

Друга моя особеност е, че мога да работя изключително много и го правя. Нещо нормално е работният ми ден да достига до 13 часа, но сравнително рядко чувствам това като работа, защото всъщност експериментирам с идеите си, които са ми интересни. Но аз не знам точно в кой ден и в кой час ще се заема с определена идея. Това може да се отложи с месеци или години, а може да стане и точно сега. За мен, за моята мотивация и плодотворност е от възлово значение да съм се настроил за това, което ще правя, то да ми се е доправило. В нечия фирма това не може да ми се случи, защото плановете на моята душевност и вдъхновение не съвпадат с идеите на собственика кога и колко пари и чрез какви именно продукти следва да се заработят в негова полза. Аз имам настроение за едно, а там бивам задължен да правя друго. Това за мен е източник на изключително напрежение, ниска производителност, желание да избягам и повече да не се връщам, кара ме да мразя света.

Като мина известно време в опити да живея по всеобщото разбиране и като наблюдавах как се проявявам в такива условия, като се оставих да живея според себе си и да правя, каквото ми се прави, ми се оформи достатъчно ясна картина как искам да е, за да може картината да се нарисува и осъществи.

В търсения начин на живот е нужно сам да си съставям програмата. Да правя това, което ми се прави, тогава, когато то ми се прави. Сам да си решавам какво ми се прави и как да го правя. Да въплъщавам идеите си. Да присъстват мистика, странни теми, скрити знания, символика, обредни и „енергийни“ места, движение, откривателство, интерпретация, проучвания и изследвания, да има развитие от един етап към следващ. Да живея на място по мой вкус, без икономическите и обществени условия да ме задължават да живея в София или чужбина.

Разбирате за какво говоря – ако искаш да имаш деца, ще трябва да имаш жена (или мъж – според твоя пол), за което ще трябва да си материално достатъчно осигурен, което обаче ти не можеш да постигнеш в малко населено място и затова трябва да мигрираш към голямо населено място или в някоя далеч по-уредена държава. И обикновено ще трябва да работиш в нечия фирма. Но това аз чувствам като насилие, като принуждение, като ситуация, в която нямаш друг изход. Хич не ги обичам тези ситуации, защото в условията на насилие душевността ми се стреми да прави минимално нужното, което ме превръща в кисел, болен и недоволен от живота чичак. В такива условия имам и мога толкова много, а правя толкова малко и то онова, което от мен е нежелано – няма смисъл и в това няма разум. Вярвам, че може да се построи и друго решение. Вярвам, че и в малко и забутано населено място могат да се създадат нужните условия.

Пак да подчертая, че за много хора може да не е така, може да е точно наобратно, но и не вярвам те да стигнат до прочитане на тези писания. Писанията имат интересното свойство да стигат до онези, на които съответстват.

Да поставим задачата така: спокоен живот в спокойно място, живян в творчество и вдъхновение, в експериментиране с интересни идеи, в търсене, откриване, проучване и интерпретиране, във взаимодействие с мистиката, невидимото и непознатото, създавайки достатъчно благоденствие и развитие, че да съм доволен и удовлетворен, че съм жив.

Възможно ли е това?

Особености на средата, богатства и възможности


Ако отидеш да добиваш злато в насипите, направени от машина, която е добивала злато, то ти няма да имаш успех, защото тя вече е извлякла златото от там. Ако отидеш да добиваш злато в район, където такова няма, то пак няма да имаш успех.

Едва ли на всяко едно спокойно място (разбирай малко населено място) съществуват нужните условия, за да се постигне желания тук начин на живот. Но в района на Белоградчик съществуват.

Първо, районът е богат на дадености. Второ, никой не добива даденостите. Ако продължа сравнението, това са планини от злато, за които повечето са слепи и не ги забелязват, а останалите нямат никаква представа как се добива точно този вид злато.

Тук има 50 квадратни километра скали с хубави гледки, интересни форми, останки от крепости и светилища, огромни възможности за разходки, фотографски излети, беседи, откривателски експедиции, издаване на книги, направа на филми, семинари и какво ли не още.

Тук е Магура с нейните наистина интересни рисунки, тук са Върбовският кръг и Геоглифът, тук има църкви с богомилски символи и силно неканонични стенописи – още големи възможности за проучвания, популяризиране, туризъм, беседи, книги и други дейности.

Тук има и природа, от която произлизат билки, диви плодове, гъби – множество възможности за поднасяне на вниманието на света и гостите ни не само на знанието, красотата и мистиката на района, но и неговите вкус и здраве.

Изреждам всичко това накратко, защото, ако се разпростра, два блога като този не могат да ми стигнат.

Приказки за интересни същества, легенди, а понякога и действителни случки с мистериозен сюжет.

Планини, планини от злато. Злато от един друг вид.

Да обърнем поглед и навън. Там на съвременния човек вече му е омръзнала масовостта. Омръзнали са му еднотипни продукти, правени от машини само за печалба. Продукти без душа и индивидуалност. Омръзнало му е да е един номер. Омръзнало му е да му се предлага все едно и също – договор, кредит, задължение, реклама.

Нима не е очевидна връзката между двете – между планините от психическо злато и потребността на съвременния човек да изживява истински неща? Именно така се добива това злато – чрез онези, които умеят да го превърнат в изживяване.

Тук няма конкуренция. Да, тук има ресторанти, но те нямат отношение по тези въпроси. Да, в тях могат да се хранят дошлите по нашите въпроси и това е добре за нас. Тези ресторанти са ни от помощ. Да, тук има хотели и къщи за гости, но те не работят с тези колосални възможности или работят с тях, но в една много малка и едностранчива посока. Но къщите за гости и хотелите са голяма възможност за нас и са ни от голяма полза – там се настаняват нашите гости.

Има крепост, има и Магура, има останки от екопътеки. Но никое от тия неща само по себе си не разкрива потенциала на богатствата.

За да разкриеш този потенциал, трябва да ти е странна психиката. Трябва да си ходиш по главата. Трябва да вярваш на идеите, които те спохождат, и да ги следваш. За да можеш да създадеш изживяване за някого, трябва самият ти да си го изживял преди това.

Затова тук има недокоснато богатство, което малцина успяват да видят сами, а още по-малко са го изживявали и поради тази причина няма конкуренция. А там, из огромния свят е пълно с хора, които имат огромна нужда от това място и неговите възможности, от изживяванията в него, но не знаят, че то съществува. Или пък някои от тях са идвали, но са стигнали само до масовите ни туристически обекти.

За да довърша картината, трябва да добавя още няколко сведения. Тук няма да получите разбиране. Нито от властите, нито от населението. Някакъв малък брой хора ще одобряват това, което правите, а с някои от тях и ще работите, защото са хотелиери и ресторантьори, но всеки от тях си има неговите задачи. Ако от вас към тях отидат хора, добре. Не очаквайте някакви чудеса. Местните власти по принцип гледат да не си отварят допълнителна работа и не очаквайте някакво съдействие, още повече по тяхна инициатива. От, всъщност, нито не зависи и трябва напълно да бъдат извадени от размислите – нито настаняват, нито проучват, нито имат качествени беседи, нито нищо. Това е просто нещо, което съществува без всякакво отношение по въпроса, то не може да участва, няма знанията, нагласите, уменията, възможностите. Нещо извън пространството и времето.

И това е прекрасно – никой не те закача. Нито може да ти помогне, нито може да ти попречи, нито го интересува, просто от време на време по стара местна традиция се терзае, че може би изкарваш повече пари от него, както на него му се вижда – с лекота и незаслужено. Всичко си зависи само от теб. В цялата останала вселена няма по-добри изходни условия.

За какво е „Зародишът“?


Зародишът е началото на едно бъдещо общество, пред което стоят няколко интересни задачи.

Дотук работих сам. Да, много хора ми помогнаха с информация, с размисли, с идеи, с препоръки пред други хора, с покани за участия във форуми, предавания и т.н., което се оказа изключително ценно и полезно. Но тук, на място, с всички тези богатства за духа и душата продължавам да съм сам. И така е трябвало да бъде, за да може да се пробва дали всичко това работи, без твърде много хора да се излагат на риска да „пропаднат“.

Отначало приходите ми бяха само от гости, желаещи да видят тези интересни неща и да чуят за проучванията. Макар да се оказаха достатъчни през последните три години, те са непредвидими. Много искам тук да има общност от себеподобни, но нямаше как да има кажа „елате да правим това“, защото съществува истинска опасност да постоим гладни известно време и нищо да не се получи. Просто всичко опира до добрата воля – някой чул за нещата тук трябва сам да поиска и пожелае да дойде, да ги види и да му разкажем. Ти не можеш да накараш хората и затова нищо не можеш да предвидиш. Не е като да си собственик на електропреносната мрежа и хората да нямат друг избор или пък да ги задължаваш да плащат данъци, такси, застраховки и други – тогава можеш да планираш приходите.

И във времето няколко пъти спирах ентусиасти да се присъединят – няма къде да ги настаня, неясно е дали ще има какво да ядем.

Но тази година се случи нещо удивително – изработването на керамика с мотиви от местното богатство, което е и световно богатство. Сякаш от нищото започна изработване на едни свещници. Познат хареса идеята и подари пещ за керамика. Сега има наистина много работа с керамика, сега вече не е само туризмът. Да, двете се допълват идеално, но вече не е само едното. Процесът вече не е толкова случаен.

Сам чувствам как ми трябва площ. Площ за изработване, площ за направя на изложба, площ за поставяне на интересни информационни материали, площ за продажба на книги по местна тематика, площ за семинари и беседи, площ за обучение чрез правене, площ за забавление, включване и изживяване, площ за живот на сътрудниците.

Площ, в която да възникне и да се закрепи Зародишът.

А Зародишът е една не голяма група от хора, които харесват, споделят, обогатяват, доразвиват, осъществяват и разпространяват Начинанието по собствено вдъхновение. От този Зародиш след това ще се родят Магурската школа, стопанисването на Магура по нов начин, Завръщането и много други неща. Тук ще възникне нещо като Етъра на странните истории и старите знания.

Сега вече знам, че със сигурност ще има какво да ядем 🙂 Най-малкото, ще можем да правим интересни керамични изделия, да ги продаваме на наши гости, на крепостта, на Магура, по интернет, да водим хора, да правим по някой семинар, да правим експедиции из района, да берем билки и т.н. Възможностите ни ще нараснат много.

Това е съвсем реалистично, защото основните пътища са вече прокарани – вече се знаят достатъчно интересни места, има какво да се каже за тях, много хора са научили за съществуването им, има създадена основа. Тя може и ще се доразвива и обогатява, но я има и вече работи. Самата основа вече иска площ, до там се е стигнало. Ако досега ставаше и беше напълно достатъчно да съм на компютъра вкъщи, то вече това не е достатъчно. Поне 15 човека вече ми казаха след посещение на импровизираната ми работилница вкъщи „ти нямаш условия“. Точно така е.

Нека тука не изреждам с какво се занимавам, нека не прилагам снимки и не обяснявам какво е Чачин камък, Лепеница или нещо друго за онези, които не са започнати с темата. Отворете ми Фейсбук профила и разгледайте.

Къде да е тази площ?


През годините съм премислял всякакви варианти. Под Извос, защото там е точно до пътя, достъпно е, има вода и ток, има достатъчно място, повечето туристи минават от там. Но там трябва да се започне с големи вложения.

В изоставената долина на Маркашница – вълшебно място сред скали, сравнително лесно достъпно, ток и вода няма, изолирано, отлично за всичко. То ще иска още по-големи вложения. Разделено е между много собственици.

Чачин камък. Най-добрата възможност за начало. Разположено върху светилище, достъпно, има ток и вода, вече доста популярно сред много хора, има сграда с възможност за живот на участниците в Зародиша. Може да се направи експозиция, работилница, офис. Могат да се правят лекции и семинари.

Постижимо е да се започне с това място. Да кажем, че месечните разходи за съдържане на мястото ще бъдат около 1000 лева, което включва наема, тока и водата. Това е напълно възможно да го покриваме и сами. Но могат да се включват и други хора с по 10 или 20 лева на месец, които в замяна ще могат да ползват мястото при нужда.

Чачин камък има една особеност – светилище е. Цели три бизнеса са пропаднали около него, то не търпи бизнес. Тогава, ако нашата дейност се изроди в бизнес, Чачин камък ще я унищожи. Ако продължи да бъде, както е досега – по-скоро мисионерска, ще я подкрепи и това ще бъде чудесен показател какво и как правим.

Което не значи, че посещението на мястото няма да е с билет, напротив. Цялото начинание трябва да се издържа и билетът ще е приносът на всеки посетител към дейностите и целите.

А хората ще имат причини за посещение. Ще го рекламираме на площада, на крепостта, на Магура и на Венеца. Ще говорим за него и в интернет. Много хора ще казват един на друг. Ще оставим някакви хубави информационни книжки във всяка стая на хотелите и къщите за гости.

Хората ще обожават да идват на Чачин камък. Там ще правим и беседа за светилището. От там лесно се отива до Тръбите, Скалата на Богинята-Майка, има път към Боров камък, Маркашница и Лепеница. Гледката е великолепна по всяко време на деня и годината.

С Чачин камък се решава и въпросът къде да живеят участниците, докато нещата се развият повече.

Какво идва след това?


От една страна следва развитието на пешеходния познавателен и удивителен (който води до удивление) туризъм. Всъщност туризмът е понастоящем приемлив начин да се говори за онова, което в действителност се случва, а именно пътят към Завръщането. Ще се правят още експедиции. Ще се снима, ще се показва и разказва, ще се мисли и анализира, ще се създават истории и още по-добри беседи. Ще се посрещат хора, ще бъдат водени и ще им се показва, ще се измислят начини да се почувстват откриватели. Ще се създаде календар на светлинните отвори. Ще се прави Тур дьо Белоградчик. Ще се пишат и издават книги. Ще се участва в конференции, предавания, семинари. Ще организираме такива и ние.

Може, например, всяка събота вечер да правим представяне на някакви интересни неща за всички гости на града – да кажем, на Лятното кино или в някоя зала.

Можем дори да направим туроператор специално за района на Белоградчик.

Следващата стъпка в териториалното разрастване може да бъде площ под Извос, а по-нататък и изоставената долина на Маркашница.

Чрез какво може да се постигне?


Първо да кажа чрез какво не искам да се постига. Не искам да е чрез банкови заеми. И не искам да дойде инвеститор. И при двата случая друг ще е собственикът на всичко това, на цялото вложено вдъхновение, труд, време и надежди. Така нещата няма да са по-различни от това да се ходи на работа във фирмата на някого. Не искам един ден да се окаже, че някой чичка е собственик на всичко това, което реално е животът ми.

Не искам и да се присъединяват хора за заплати. Искам хора, на които това им е съдба, вдъхновение.

Никога не съм бил директор на никого и не искам да бъда, покрай мен винаги всеки е правил, каквото му се прави. На никого не искам да вися на главата, да го шибам с камшик, да го тегля за ушите и да му правя графици. Искам вдъхновени хора, с които да сме равни, да решават какво им се прави и да се заемат да го правят.

Всичко това трябва да има и някаква юридическа форма на съществуване, защото просто някаква група от хора юридически не може да сключва сделки, да закупува нужното имущество, да наема сгради, да продава билети и т.н.

Едно НПО е добро решение. То и без друго няма право да разпределя печалба между съдружниците. В никакъв случай не искам това начинание да работи ЗАРАДИ печалба.

Може да се учреди ново, може да се използва и съществуващото Сдружение Археологическо дружество Белоградчик, което е тематично много добре свързано с поставените въпроси, дейности и цели.

В едно такова дружество Председателят на Управителния съвет е представителното лице, което сключва сделките и подписва договорите, но решенията какво да прави този Председател се вземат с протоколи от заседания на Управителния съвет. А един или няколко пъти годишно може да се събира Общото събрание, което контролира Председателя и Управителния съвет и им казва какво и как да правят. Това е пълна демокрация. Отговорността е на всички, възможността за взимане на решение е у всички.

Вече мисля, че описаното тук може да стане. Доскоро беше само хипотетично.

%d блогъра харесват това: